автор: nikoi

От приливи и отливи на истини,съмнения, предчувствия за бури
понякога не можем да се смеем и чайките го правят вместо нас.
Понякога потъват ни гемиите- добре че сме научени да плуваме-
спасява ни това от отчаяние дори във най- безветрения час.

Понякога платната ни се спускат така, че ни закриват хоризонтите.
Понякога брегът е по- далече, отколкото преди въобще е бил.
Ала в гърдите имаме компаси и лодките ни все удържат фронта:
добре, че ни обичат и звездите и пътят ни пред тях се е разкрил.

Понякога жените ни ни мразят, защото носим щормовете в стаята-
под лампата до сутринта стоим и спомени броим, броим, броим.
Приличаме на раците- отшелници понякога. Понякога мечтаем
дълбоко, по- дълбоко, най дълбоко в прастарото море да се спасим..

... да се спасим от прозата на сушата, от грижите на всички сухоземни,
от сивите бетонни лабиринти, от въздуха, пропит със дим и прах...
Да, сушата е дом, но и разпятие. Морето като обич е потребно.
А обичта най- трудно си отива... И често пъти не познава страх..

Жените ни понякога ни мразят... Но светват благи изгреви в очите им,
когато се завръщаме и галим лицата им със осолени длани....
Морето ще ни чака да се върнем- поръсени със прах от слънце скитници...
И някога, когато свърши пътят, самите ние на море ще станем...