автор: vitsavia

Когато вятърът предрича идването ти –
обидно кратък! -
от севера през рамото на планината,
дъхът, събран на топка във дланта ми
търкулва белите си хълбоци
и вдига на ръце заспалите лавини.
Пренася ги през брачното си одеало
и ги захвърля по билата на разкошните жени.
Вселени се заврихрят над телата им -
един безкраен сняг
или безброй минорни съзерцания
споделят с мен очакването,
ораторията от предели,
наречени със придирчиви
буревестни имена.
Бродира по снега с игла от викове
най-островърхата ми обич
и закъснели
бодовете ми се впримчват във неона,
увяхнал по саксиите на снежните сражения.
Мигът, от който се завръщаш
е завидно обясним и малък
на дъното на зимата,
която незаконно в мен те е отгледала.