Бе влязъл в къщи заедно с елхата.
Невидим. Както винаги прикрит.
Притихнал уж на топло под кората
засвири и тогава се разкри.
Повдигна се на пръсти тишината
и затанцува стар, невиждан танц.
Щом в стаята изникнаха полята
внезапно всички влязохме в каданс.
Миришеше на бор и на стърнища.
На зряло жито и на колендро.
Под лунното разпалено огнище
пак свиреше щурецът болеро.
И полудяхме някак си от радост.
През зимата – щурецът гост у нас.
Поличба за веселие и младост
бе скерцото на неговия глас.
А после. После всички онемяха.
Смехът изчезна. Стана адски тъпо.
Щурецът млъкна. Чак сега разбрахме –
един щастливец май, че го настъпи.