И тя има нужда от почивка
Ние с Ники много обичаме почивните дни, обаче почти никога не можем да ги прекараме заедно в отпускащ сетивата мързел. Не че не сме заедно, но отпускащият сетивата мързел е немислим.
Живеем в Монтана - малък град, нищо, че е областен център. А в почивните дни заприличва на изоставено поселище, всички се изнасят кой на село, кой на вилата, на която даже не се казва вила, а лозе – важен е акцентът. Изобщо целият град страда от един особен вид шизофрения – през работно време сме граждани, през почивните дни – селяни.
Ние с Ники също се изселваме веднага, щом се прибере от бачкане в събота. Обикновено там все нещо правим. Работата е къртовска! На село имаме голяма градина с лозе. На пролет всичко трябва да се засади и прекопае, да се пръска с разни препарати, пак да се копае. Така неусетно идва лятото, тогава едно по едно всичко започва да зрее. При това не наведнъж, а на порции. През ден – ягоди, например. И понеже националната ни черта си е такава – вместо да ядем плодовете пресни, ние гледаме да ги натикаме в буркани под всевъзможни форми. Така че цялото лято преминава в консервиране. Както и есента, когато също през цялото време нещо се тъпче в буркани, нещо се прибира за зимата, сякаш започва не обикновен сезон, а ледников период и всички магазини затварят внезапно. Сигурно някой вече погрешно си е помислил, че през зимата няма никаква друга работа, освен да се яде и да се пие. Нищо подобно! Без да разочаровам никого, но през зимата се приготвят семената, разсадите, пръскат се овошките и … до пролетта, когато всичко започва отначало. Защото май здраво си похапваме – бурканите се опразват, да им се неначудиш.
И след всичкия тоя къртовски труд през уикенда, през седмицата сме на работа, не по-малко тежка. Сега вече разбираемо ли е защо ставам чувствителна, когато някой нагъл софиянец ми каже: “Вие на село си живеете царски!”?
Онзи ден например по телефона ми звъни майка ми от София и ми съобщава точно това. Живея си живота! Само трябва да премина някакви си 8 километра от Монтана до Вереница и да си напълня багажника на колата с всякакви продукти и то напълно безплатно. За разлика от нея, която трябва да купи всяка главичка лук, всеки картоф, всяко стръкче магданоз – и то без изобщо да е сигурна в качеството им. Слушах я безмълвно известно време, през което се чудех какво трябва да направя, за да си премахна телефонния пост за вечни времена.
Вечерта, когато Ники си дойде от работа, му разправих разговора с подробности.
- Безплатно?! Представяш ли си! – оплаквах се аз. – Има ли тя представа колко струват семената? Ами препаратите? Ами нали после трябва да се консервира – знае ли, че трябва захар, оцет, олио, капачки. Да не мисли, че всичко това е без пари? Ами труда ни? Той безплатен ли е? – възмущавам се аз.
- Защо не й каза, че и тя има земя в Липен и може безпроблемно да си изкарва “безплатни” продукти от нея? – посъветва ме философски Ники.
- Казах й!
- И?
- Ще я цитирам – изпъчих се с обиден вид – “Абе, Ели, мамо, ти да не мислиш, че съм от желязо?! Ми то в края на краищата имам една събота и неделя. И аз имам нужда от почивка! – изрецитирах.
Ники се смя с глас.