автор: ToZero

    Момичето тичаше към селото. Въпреки това изглежда бе закъсняла както винаги. Не че нямаше желание да дойде навреме, но всички тези мероприятия ù идваха в повече и тя, нарочно или не, все се сещаше за тях в последния момент.
    Момичето се втурна на площада. Видя жените, събрани на групичка встрани, които както обикновено клюкарстваха. Сега щяха да я одумват отново, но това не ù правеше впечатление, вече беше свикнала с техните приказки и не им обръщаше внимание. Тя продължи към центъра и както тичаше бързо, неусетно го отмина, забелязвайки, че както си бе и помислила всичко беше свършило.
    Една от жените видя момичето и я посочи на останалите:
    - Вижте, гъбарката дойде. Както винаги, когато всичко е преминало. Така и не може да се научи да уважава нашия общ труд.
    - Гледайте я, отново е с нейните вълнени дрехи. Прилича на баба ми с тях. Като някое плашило е.
    - Ама както се върти, ще рече човек, че много е искала да поработи с нас. Май другия път ще трябва да оставим всичко на нея.
    - Абе как ще работи с тия дрехи.
    - Какво можеш да очакваш от някой живеещ в гората?
    Момичето, което жените бяха нарекли “гъбарката”, видя разчистения площад и събраните накуп боклуци – хартии и найлонови торбички и разбра, че така наречения “трудов ден” е преминал и без нея. Преди години този ден се наричаше “Ленински съботник”, сега беше станал “Великденски”, но служеше както обикновено жените да могат да поклюкарстват на воля и да се изфукат с новите си дрехи, които бяха си ушили през зимата, а мъжете – да изпият по някое питие в кръчмата без контрола на жените и вечното им мърморене. В това момичето се убеди като видя захвърлените от жените, къде ли не, парцали и метли. Та нали трябваше да се съберат час по-скоро на приказки. Затова бързаха те да свършат малко работа, а не защото много обичаха чистотата.
    Отделни пристъпи на пролетния вятър се опитваха да повдигнат някои по-леки хартийки и найлони и имаше опасност боклуците отново да се разпръснат навсякъде. Жените като че не забелязваха това. Момичето посегна към парцалите. Искаше да ги изхвърли на камарата боклуци, а след това всичко да натика в контейнерите, но се отказа. Това щеше да е кръвна обида за жените. Както сега я одумваха, че не иска да свърши нищо, ако вземеше да довърши несвършената от тях работа, после нямаше да може да си намери място в селото.
    Момичето живееше в малка къща в гората. Там тя събираше гъби, а други отглеждаше в дома си. Работата беше трудна, но тя не се оплакваше. Харесваше си работата, нищо, че тя изглеждаше странна за жителите на селото, според които работа имаше само в полето.
    Жените видяха приближаващия се автобус от града. Те поизтупаха дрехите си, подръпнаха ги тук-там, за да изглеждат по добре – зер можеше някой големец да дойде, или пък някой кандидат за женене – повечето имаха неомъжени моми, пък и самите те не бяха за изпускане.
    Автобусът спря и от него слезе само едно момче, вестникарчето. Жените го познаваха. Той бе един от най-бедните от съседното село. Пък и цялото им село бе едно такова – хвани единия, па удари другия. С тях по-добре да си нямаш вземане-даване. Жените отново се впуснаха в прекъснатия си разговор.
    Момчето се огледа. Видя групата жени, но знаеше, че те няма да купят вестници от него. Пък сигурно и нищо не биха взели от него. Момчето тръгна към кръчмата. Там се събираха мъжете и на по чашка разнищваха световната политика. Тъкмо щяха да му се зарадват. Тук телевизията едва се ловеше и вестниците даваха цялата информация не само в текст, но и в образи.
    Един женски глас го прикова на място:
    - Хей, ще се ожениш ли за мен?
    Момчето се извърна и чак сега я забеляза. Гъбарката стоеше встрани от групата на жените и го гледаше предизвикателно. Грубите ù дрехи бяха ужасни. Сламено-русата ù коса се спускаше свободно по раменете ù и издаваше, че под нея има само една празна глава на блондинка. Пък и кой умен човек ще подвиква такива неща, неща които трябва да се изричат тихо, с уважение, а не така, че да ги чуят всички.
    Момчето видя, че жените са се обърнали към него и се засрами. Как можа тази…? Сега щеше да ù покаже, че и той си има достойнство, че не е някое селянче, на което може така да се подвиква, пък и той самият не би викал по този начин.
    Момчето се доближи до момичето.
    - Откъде накъде си мислиш, че бих се оженил за такава като теб? Виж колко други момичета има.
    Момичето продължаваше да го гледа все така предизвикателно.
    - Да, но не си се оженил за никоя от тях, нали.
    Момчето изпитваш гняв към това момиче, тази гъбарка, на която никой не знаеше дори името. Тогава чу гласа на една от жените:
    - Хей, вестникарчето, ела при нас, искаме да си купим вестници.
    Момчето се сепна. Гласът го извади от неговото вцепенение. Той с облекчение обърна гръб на момичето и тръгна към жените.
    
    Анна разговаряше оживено с другите жени. Както често се случваше, обсъждаха поведението на глупавите мъже, които както винаги киснеха в кръчмата, вместо да свършат нещо полезно.
    Тогава тя чу вика на гъбарката към момчето, обърна се към него и като че го видя за първи път. Видя широките му рамене и яко тяло, видя красивата му къдрава коса и си помисли, че той дори е хубавец. Ако не беше такъв бедняк… Но и така щеше да стане за съпруг на дъщеря ù. Като го понахранеше добре и на нея самата щеше да целува ръцете. И щеше да изпълнява всичко което тя му кажеше, а в същото време щеше да хване и юздите на дъщеря ù.
    Откакто преди малко повече от година бе умрял мъжът ù, Мария, дъщеря ù, като че съвсем се отчужди от нея. Скиташе някъде, не я слушаше изобщо. Той обаче щеше да я постави на място. С тия негови големи ръце, като я подхване и Мария ще спре да скита като безпризорна и да срами майка си. Така както нейният съпруг на времето с няколко шамара я постави на място, а после ù показа, че тези ръце могат да бъдат и много мили. Ех!
    Сега само трябваше да придума вестникарчето да дойде у дома ù, после тя щеше да нареди каквото трябва. Та нима ще позволи на гъбарката да ù го отмъкне.
    - Хей, вестникарчето, ела при нас, искаме да си купим вестници.
    - Лельо Анна, какво ще поискаш да ти дам? Има вестници с политика, вестници с клюки и женски списания за подмладяване и разкрасяване.
    - Слушай, момче, дай ми по един от всичките, а като продадеш и другите вестници, ела ми на гости у дома. То и моята Мария ще ти се зарадва много.
    Момчето поклати глава. Сети се как преди няколко месеца бе срещнал Мария и бе я поканил да отидат заедно на кино. Истинска красавица беше тя, човек не би могъл да я опише. Тя обаче бе го огледала от глава до пети, бе поклатила глава и без да продума нищо се бе извърнала така, както само жените могат да се обърнат, за да покажат пълното си презрение към някой друг. Оттогава момчето странеше от жените.
    Сега и другите жени започнаха да купуват вестници от него и тихо, на ушенце, да го канят на гости у тях.
    Момчето набързо разпродаде всичко, което носеше, разпродаде дори и местните седмичници, които обикновено никой не купуваше, защото хората знаеха предварително всичко, което пишеше в тях.
    
    Момчето се прибра в селото си, но всяка нощ виждаше гъбарката в съня си. Понякога тя беше мила и прекрасна, друг път – страшна и всяваща ужас.
    Веднъж той сънува, че момичето идва при него готова за целувка, но вместо това тя развърта косата си и той потъва в нея, заплита се все повече и не може да се освободи, защото светът около него се състои само от тази коса. Тогава чува глас “Ожени се за мен и ще бъдеш свободен!”. Косата е жива, движи се по лицето му, той усеща как тя се сплита на две дебели плитки, които като змии се увиват около него, стягат го и той не може да диша, не може и да отговори на момичето.
    Друга нощ момчето беше сънувало, че вече е женен за момичето и двамата отиват в дома ù. Тя го предупреждава да внимава как се движи, за да не повреди гъбите. Той вижда, че навсякъде в дома ù растат гъби и трябва да стъпва на пръсти, за да не ги настъпи.
    Момичето откъсва няколко много красиви гъби с преливащи се цветове от дъгата и ги слага да се варят. Прави много вкусна супа, която двамата изяждат. След това момчето отива към леглото на момичето и с изненада открива, че и в него растат гъби. Докато се чуди какво да прави, той започва да се смалява, смалява и изведнъж разбира, че и той е станал на една от гъбите в леглото на момичето. Сега вижда, че другите гъби са жителите на селото, тук са дори хората от града, но не само те, а и жителите на целия свят растат в леглото на момичето.
    
    Следващата събота, момчето отново занесе вестници в селото. Жените отново бяха там. Не толкова, за да купуват вестници, колкото да му предлагат домовете си.
    Гъбарката също бе там. Стоеше настрани от жените, както винаги. Беше вперила погледа си в момчето, но не го повика, не пожела да си купи вестник, който така или иначе нямаше да прочете. Просто стоеше и гледаше. А когато момчето се качи на автобуса и напусна селото, тя, все така безмълвна, тръгна към гората.
    През следващата седмица момчето продължи да сънува момичето и нейните гъби. Един ден той не издържа, отиде и си купи една книжка за диворастящите гъби. Мислеше си, че това ще му помогне да разбере нещо повече за живота на момичето и така сънищата му да се променят в друга посока. Той прочете книжката, разгледа картинките, но като че повече се обърка. Разбра, че е много опасно да се берат гъби, защото наред с ядливите имаше и силно отровни гъби и че всъщност животът на гъбарката бе изпълнен с много трудности и рискове.
    
    Измина и тази седмица, през която момчето мислеше за гъбарката непрекъснато. Тя му се явяваше не само в нощните сънища, но и в дневните му мечтания. Накрая той се реши – щеше да се ожени за нея.
    В събота той облече най-хубавите си дрехи които имаше и без да взима вестници отиде в онова село.
    Момичето го нямаше на площада. Жените обаче бяха там и тръгнаха към него коя от коя по-настъпателни. Момчето им обърна гръб и скоро те объркани започнаха да се разотиват по домовете си мърморейки си сърдито, че днешната младеж няма никакви обноски.
    Момчето остана само. Поседна на един голям камък близо до спирката. Бе се излъгал и бе помислил, че тя наистина го обича и иска да се омъжи за него. Всичко бе женска хитрост и измама.
    Той се чувстваше унизен и чакаше автобуса, който да го махне завинаги оттук.
    Тогава се чуха бързи стъпки. Момичето тичаше към него и спря съвсем близо до него. Той стана и я изгледа учуден – тя направо сияеше.
    - Приеха ме да уча в Италия. Скоро ще отида там.
    Тя се хвърли на врата му. Момчето протегна ръце и я притисна към себе си. Това щеше да е тяхната първа и последна прегръдка. Една сълза напираше да излезе, но той не искаше да помрачи радостта на момичето и не позволи това.
    Самият той понякога си мечтаеше да учи в чужбина. Езиците му се удаваха и той бе научил няколко. Но това бе всичко. Нямаше пари за такова пътуване и вече не си мечтаеше за това.
    Момичето се отдръпна и чак сега забеляза, че момчето е с хубави дрехи и разбра. Разбра всичко което ставаше с него в момента. Засмя се и го прегърна отново.
    - Глупчо, нима мислеше, че ще те оставя тук? Виж автобусът чака. Сега двамата ще отидем в града да купим билети за Италия, имаме достатъчно пари.
    Сега беше ред на момчето да се отдръпне.
    - Май е време вече да се запознаем. Казвам се…
    Двамата влязоха в автобуса и вратите му хлопнаха зад тях.
    Площадът опустя. Само един мъж, излязъл от кръчмата, бе наблюдавал случилото се. Той си помисли: “Ех, млади! Някога и аз имах мечти, но така и не успях да се кача на автобуса и да поема по своя път.”