автор: hristam

Нощем, когато сеновалите са настръхнали, а блатата се обвиват в духове, когато звездите са натежали, само при новолуние, едно малко същество се появява. То премигва като светулка, но свири като щурче и който го види, запомня го до края на живота си.
Измисля за него приказка и тъй като и аз го видях, също ще разкажа своята. Бях се заблудил сред мочурищата. Опитвах се да намеря пътя обратно, но повече се обърквах. Казват, че блатата са забранената милувка между земята и водата, която те въпреки повелите, на останалите природни стихии, са предпочели. Откраднали са за себе си и се крият в такива места където никой не иска да ги безпокои, а този който дръзне е погълнат от хищните желания и на земята, и на водата. Винаги съм избягвал да ги притесня, но любима изпращах, дълго се сбогувахме. Знаехме, че повече няма да се видим. В желанието си да не се разделим, тя изпусна влака и понеже беше много важна целта на пътуването, реши да продължи на стоп. Чаках с нея по шосето, докато преценя, че този който я качи е достатъчно благонадежден. Тъй се спусна мрака. Реших да съкратя пътя си, минавайки през гората, която като наследник на сатир познавам много добре. И все пак седем осми от същността ми е човешка, а човешката същност е склонна да се надценява. Честно да си призная, загубих самообладание. Очаквах блатото да ме погълне. Дори чувах недоволните звуци на земята и на водата. И тогава видях съществото. Такова каквото съм слушал да го описват. Мъничко като светулка, с глас на щурче. Запримигва, започна да ме води. Последвах го, защото знаех, че няма да ме измами. Така се и случи, а пътя беше дълъг, защото бях вече в капана на земята и водата и трябваше да правя много, много криволици и кръгове и за да изляза от периметъра на блатото, което едва ли имаше и пет километра, наложи се да извървя навярно доста повече от двадесет, а съществото пееше, пееше весело. Душата ми радваше, със сили ме изпълваше, докато в един момент си припомних. Зазори ли се, ако то е извън блатата, живота му ще свърши. То чезне сутринта, но земята и водата го пазят. От него не се срамуват, а то е нещо като свещта им която прави всичко за тях по красиво и се стараят да я опазят. Осъзнах, че след толкова дълъг преход, то ще ме спаси, но ще загине. Спрях се. Реших да дочакам сред блатата да изгрее слънцето, а на светло ще се оправя, но съществото не ми позволи. Зави кръгове около очите ми. Бързи, бързи кръгове и изрисува знак на върховна опасност, а с друг знак ми обясни, че ще бъде сурово наказано, ако остави скитник сред блатата. Последвах го, а то все по-нежно и по-нежно свиреше. Изглежда очаквайки смъртта си, но доволно от избора си, сподели най-красивата песен. Замислих се, за живота на това създание. Какъв ли живот е водило, щом е способно на такава смърт. И си припомних. Някога то е било мъж….
Обикновен човек,с обикновени задължения,свързани със животните и стопанството.Сам живеел,но не му липсвало нищо,защото имал цялата красота на гората за себе си.Сутрин,когато слънцето се изсипвало по настръхналите клони,и оцветявало в златно потоците,той поемал навътре по горските пътеки.Дори и самият той не разбирал защо толкова много го привлича гората,но сутрин още щом отворел очи,мечтаел за прохладната й свежест и тайнствения й шепот.
И бързал да нахрани животните, да свърши най-неотложното,за да се потопи в своята гора.И все повече време прекарвал там, и все по-трудно му било да се завърне у дома си.Защото никой друг не знаел, но гората пеела.Пеела само на зазоряване, и само за него.От ден на ден той все повече се потапял в магията на тази песен, докато не разбрал, че това не му е достатъчно. Искал все повече и повече. Искал не само да я чува, не само да я докосва, не само да отпива от бистротата на потоците й. Искал да я има изцяло, да проникне до дъното на нейната вълшебна същност, да я люби,така както би любил обичана жена.И...тя се явила една нощ в съня му. Толкова прекрасна, съвършена,
обкичена с цветя, в косите й танцували пеперуди, а по раменете й били накацали птици, които пеели познатата му песен. Песента на гората.
-Ти дойде!-възкликнал мъжът-Толкова дълго те чаках!Виж ме, вече не съм онзи красив здрав младеж, който се надбягваше със елените ти, и плуваше в реките ти. Очите ми не са толкова силни както преди, но пак виждат красотата ти! Ръцете ми са изморени от толкова работа, но пак искат да те прегръщат!Живея на този свят само за да те имам! Бъди моя! А после мога да си отида...
Усмихнала се гората, и се разсипали розови цветчета като цветен дъжд.
-Никой, който ме е имал.не може да си отиде от мен-дъхът й бе упояващ като силно вино-Ако ме имаш веднъж, ще искаш да ме имаш отново и отново.Няма да намериш покой, само моята песен ще чуваш, само моята светлина ще носиш, само в мен и чрез мен ще бъдеш. Всяка нощ ще бродиш из блатата ми, за да ме търсиш в човешкия ми образ, защото само нощем мога да приемам този облик. И всяка сутрин, когато се разгърне моята същност,и пак погали слънцето моите треви,дървета и ручеи,ти ще изчезваш от този свят.И няма да те има до следващата нощ,когато пак ще сме заедно.
Помисли добре, не е ли много висока цената,която трябва да заплатиш, за да ме имаш.
Той и не помисли.Та нали тя беше станала смисълът на живота му? Какво значение имаше всичко останало?Единственото му желание бе да я има, и то бе по-силно от желанието му да живее.А дори и от желанието му да умре, като всеки обикновен човек.
И се сля с нея, и тя се преля в него.
И оттогава не спира да я търси всяка нощ, пее най-красивата песен-нейната, за да я повика.И защото я носи в себе си,то прави всичко,до което се докосне прекрасно.
И, нали и мен докосна оная нощ,за да ми помогне, усещам се различен.И знам, сигурен съм, че ако се погледна в огледалото,ще видя онези искрици в очите си.
Защото и аз вече нося част от нея в себе си.