автор: Bjorna

представи си колко изпаднал
и плачещ е летният град,
как е покрит с тези счупени лица
и локви, които се отразяват в него,
с тези унили, безкрайни булеварди,
които ни се отдават сякаш за последно,
но аз винаги ги връщам вместо ресто -
не че не взимам нищо за спомен,
просто знам колко кратка е паметта

времето затъва в красотата на залеза,
в океана на малките акули, небето се дави
в най-красивото, което имам - многото разбити чаши,
в които преливам недоизпитите си сънища,
/а може би дори и страсти/,
ухаещи на неопитомени тигърчета,
на мокри цветя и неузрели домати

но аз почнах неясно..

представи си, че съм вятър с боси крачета
върху облаци от бананови близалки
или пък представи си че съм вечер
пияна, хладна, изнасилена от морето, което
вие, представяш ли си, вие
срещу това че съм вечна
като рижия пламък,
раздаван безплатно от твоите запалки
и ако не те обичах така,
следобед щях да заспивам все още красива,
и да се събуждам по мярка, като в някоя обувка,
а най- красивото, което щях да имам е една
мъничка хралупка и една усмивка...