автор: eklekti4na

Все не можех да я подхвана тая изповед. Все ми засядаше оная суховата буца на гърлото и никога нищо не успявах да изрека. И насън, и наяве все тръгвах към тебе, мъчех се да те прегърна, да ти прошепна поне две думи, но всичко отлиташе и се топеше пред очите ми.
Идвах до гроба ти, отивах си и после пак идвах...колко пъти..., но само мълчание. Болката често ражда мълчание. А мълчанието прави болката още по-изсмукваща.
Много страда, бабче, незаслужено много... Чии грехове изкупуваше не знам, но не трябваше да става така. Не знам как е възможно в един толкова кратък живот, да се побере толкова много страдание. Светица ли беше, богиня ли, херувим ли? Не знам, но страда нечовешки много. Може би само това ми дава спокойствие сега – знам, че повече няма да те боли. Знам, че твоето Там е всичко, което нашето Тук не успя да ти даде и ми става някак си... Май „добре” трябва да кажа, но не мога. Не мога, бабче, прощавай. Сигурно за това мълча. И нищо не ми идва на устата. В сърцето стои всичко още и буцата му пречи да излезе.
Не ми е добре, защото искам да си тук. Не ми е добре, защото много искам да си тук. Не ми е добре, защото ми е трудно да живея без теб, дори и да твърдя, че се научих. Дотолкова не ми е добре, бабче, че ми идва да ти изкрещя бързо да идваш. Да се връщаш при мен, бързо – това ми напира отвътре вече 10 години, мила моя бабче. Как така те няма?
Толкова е трудно да заспиш, когато знаеш, че някой някога е стоял до тебе и те е гледал заради „ненагледността” ти, докато спиш, но Него вече го няма.
...
Толкова е трудно да се събудиш, когато знаеш, че някой някога не е е посмял да си поеме въздух, за да поспиш минута повече, но Него вече го няма.
...
Толкова е трудно да се влюбиш, когато знаеш, че някой някога безукорно и по детински е носил розовите очила, заедно с теб, но Него вече го няма.
...
Толкова е трудно да сгрешиш, когато знаеш някой някога е плакал с теб, но Него вече го няма
...
Толкова е трудно да вървиш, когато знаеш, че някой някога е падал вместо теб, но него вече го няма.
....
Искам пак да е същото, но продължавам да се скитам из все по-страшната гора все по-сама и все по-изгубена. Като Вълчо, за когото често си пеехме вечер преди да заспим.
Знам, че тук за тебе беше страшно, но въпреки това те искам. Ела, да ти разкажа за новите Него-Ние-Неща-Някъде в живота си. Да ме изслушаш, да помълчим, да се посмеем, да си поплачем, да си попеем, да се поразходим, да сме си двете. Трябваш ми безумно много. Нищо, че тук ще те боли, ела! Пронизващо егоистично, самовлюбено и лакомо те моля да дойдеш.
Точно така, нека го кажа вече, нека излезе от мене – себе си жаля всъщност. Но ти така ни научи, помниш ли - никога да не питаме как си, колко те боли, кой те обиди, от какво са сенките под очите ти. Твоите големи, черни, мъдри очи, бабче. Само те те издаваха понякога. И досега ги виждам и се спотайвам в тях. След тях е тишината.