автор: mentolka

Събуди се обляна в пот. Бедрата й лепнеха от напрежението, настанило се между нея и околния свят. Блузата обгръщаше толкова плътно тялото й, имаше чувството, че е стисната силно в нечия прегръдка, от която иска да се освободи. В този момент искаше да се освободи от всичко. От всеки. От себе си.
Стана и трескаво се съблече по средата на стаята. Дрехите й образуваха мъничък куп до крака на леглото. Мислеше си, искаше й се с тях да сваля й черните мисли от главата си, да ги извади и избели в пералнята. Махайки мократа и лепкава пот от дрехите да я махне и от себе си.

Застана гола пред прозореца, но чувството на безпомощност се беше загнездило дълбоко в нея. Чувстваше се мръсна и използвана. Не можеше да вдигне глава, а един вик се беше загнездил в гърлото й: „Махай се, Махай се, Изчезвай”. Сякаш това викаше когато се събуди. Да, със сигурност. Защото я бяха предали. Тя я предаде.

Вятърът виеше зад прозореца, но това не я притесни. Нима в нея не виеха хиляди ветрове и не усещаше надигащата се буря от сълзи. Посегна и отвори широко и двете крила на огромния прозорец. В стаята нахлу студ, заедно с първите пролетни слънчеви лъчи. Но тя не допусна нито един от тях в себе си, не допусна дори да я докоснат.

„Тогава като те отварях Чи защо не се получи, а сега се е получило?” Не можеше да избие тези думи от главата си, те се хвърляха в нея, резонираха и отскачаха от черепа й. Блъскаха се в пихтиестото сиво вещество, но винаги стигаха до ушите й. Кой ли ги бе изрекъл? Дали същия човек с предишните „Махай се, Махай се, Изчезвай” . Не, те бяха излезли от нейното гърло, а тези й бяха чужди, макар и мултиплицирани до безкрайност от съзнанието й. Пък и тя не знаеше значението на думи като Чи.

Стоеше пред отворения прозорец, така както майка я беше родила, а един съсед викаше срещу нея. Викаше й, че е мръсница, че не може така, че това е квартал с порядки и тя не може да нарушава така добрите му нрави. Тя обаче не го чуваше, или на него така му се струваше. Стоеше с полу-затворени очи, трепереща от вятъра. Тялото й се разтърсваше от хилядите демони, приютили се в него. От устните й сякаш не бе останала и следа, толкова тънки и бледи изглеждаха, сякаш белег от операция от апендицит. Очите й бяха широко отворени, но бели, бели сякаш събрали в себе си основните цветове в света. Конвулсии разтърваха ръцете й, здраво стискащи двете дръжки на вътрешните прозорци, а завесите сякаш бяха продължение на черните й коси, пуснати на воля, които се опитваха да я удушат. Увиваха се около бялата, почти прозрачна шия. Може би бяха проекция на нейно желание от съня.

Всичко в нея крещеше, крещеше с пълно гърло. Всеки орган, всяка фибра издаваше един особен звук, като вой на смъртно ранено животно. Това беше тя – ранено до смърт животно. Беше се ранила сама. В съня си се беше изяла като канибал. Направила бе огромна дупка вместо сърцето си, още една вместо разума и ги бе запълнила с черни предчувствия и мръсни парцали.

И всичко това заради един сън, заради едно предателство, заради идването на един живот. Да, това бе сънувала, че онази другата, която така обичаше, другото й аз, опакото на собствената й ръка, същността й, я беше предала. Тази, каято беше в сърцето и главата й я беше излъгала и беше решила да създаде нов живот ... и да му се радва. Това не можеше да бъде простено, никога.

„Махай се, Махай се, Изчезни” - закрещя на съседа отсреща. Аз ще бъда чиста и ще бъда себе си, както обещах." И я изхвърли, заедно с новия живот, заедно с цялата си любов. Захвърли я на тротоара пред блока, там където всички минувачи щяха да видят нейното падение и нейното предателство.