автор: utro

Празни думи. И погледи празни.
Съска въздухът с дух озлостен.
Избуяла прикрита омраза
и в омразата – сричката „не”.
„Не” на вятъра, „не” на пчелите,
на дъжда и на лятото „не”!
На човешка отрова наситен
небосклонът пропада свален,
състарен от коварство и корист,
не ранен, а разбито яйце…
Плъзват някакви мънички хора
от черупки с човешко лице.
Какавидят. Но никога няма
да почувстват, че имат криле.
Зеят празни душите им , ями
за Едема снабдени с билет.
Вземат себе си за мъченици
сякаш с бурки покрили глава .
Не прониква зад тези зеници
нито лъч, нито миг светлина!
Но излюпят ли своите ларви,
мимикриращи в кофи за смет,
изпикават се върху хляба,
който снощи е месен от теб
и светът ти смъди олигавен,
разчленен на кървящи души.
Ти – храната, която им трябва,
за да станат човеци, болиш…
Ще премине и тази епоха,
с тези варвари, с тези луни.
За да помним -невинен е Господ!
Само хората раждат войни!