автор: eklekti4na

Eдин стар тефтер намерих преди време и чак ми стана прашно на душата. Посипах се с пепел и избягах навън в това хубаво пеперудено време.
Някои събития просто не трябва да се помнят. Някои вещи не трябва да се пазят. И определени хора също. Само на вино, книга и приятелство ще позволявам да остаряват вече. А, и на себе си също, ако ми стиска. Старостта си я представям съвсем тривиално и скромно. Освен да преодолея страха от старите тефтери, нямам кой знае какви амбиции спрямо нея. Засега и ме е страх, и ме е срам. Значи сигурно съм още млада. Страх ме е, че няма да успея да сбъдна нито един от заветите на своето детство. Срам ме е, че предадох себе си, за да угодя на другостта на времето, в което живея.
Но, уви, за някои неща вече е много късно. Пък и не съм такъв човек – не обичам да се надцаквам с времето. Смятам, че то минава като златната вода – проспя ли я, не хуквам да я гоня. Ми, смешно е най-малкото, ако не и трагикомично. Пък толкова хора го правят – и тичат, тичат, а пък тя заминала вече... Ами смешни са, как да не са?! И после задължително почват да мразят уж света, а на практика себе си. И току златната им река се превърнала в Стикс. Аз май за щастие успях да изляза от тоя омагьосан кръг. Просто приех, че повечето неща трябва да си дойдат с времето, а не въпреки него. Да го дочакат и същевременно, да не го догонват. Защото по-добре никога, отколкото късно.
Това последното го реших категорично за себе си на десет години и един ден. Дойде тогава едно приятелче с три кокичета и пет зюмбюла и ми каза: „Честит празник на патерица!”. Предния ден нямал възможност, ходил да рита. И аз понеже бях на 10 години и един ден, подобаващо се впрегнах. Вече не правя такива неща, честно казано. Няма смисъл. Не му говорих 3 дни, ама и той - нали си беше топкаджия - не се впрегна особено. Тогава му бях набрала много, а сега чак се затрогвам от тая детинска прямота. Честността, разбира се, не е оправдание, но поне не се чувстваш унижен, а само огорчен. Има разлика.
А пък с годините нещата се променят драстично. На 22 години и 13 дни вече получавам орхидеи (пораснала му е работата на топкаджията; вече рита в чужбина, а не в кварталното игрище) и само като чувам „Ще ме прощаваш, но...”, спирам да слушам, изключвам някак си връзката с централата и само си викам: „Не мажи, не мажи!”... Но той не се отказва и ме зарива с една кофа л...ъжи. Ето това е унижение. Не че търся под вола теле. Не, и дума да не става. Момчето си е топкаджия и явно му е над възможностите да запомни една скапана дата, приела съм го вече. Принцип е това – като се замисля колко тегави признания съм получавала на патерица; и съдбата ми е правила разни закъснели реверанси. Е, не е същото и това го знае всяко хлапе. Дори и тези на десет години.
И какво излезе от цялата работа? Мисля, че пак започнах да влизам в омагьосания кръг, и точно за това ми е думата. До скоро си вярвах, че живот на патерица не ми трябва, вярвах си, че ще си карам пълзешком, ако трябва, но вече не съм убедена в това. Хората сме така устроени, че обикновено в такива моменти вместо да убиваме, се усмихваме. А някои ти вярват. Всъщност повечето ти вярват като ги подхвърляш. Така е по-лесно някак си. И почнах и аз да подхвърлям. Вече толкова неща изпуснах, че вместо да тичам нахално да гоня времето, предпочитам да мажа. Полека-лека започвам да се превръщам в ония хора, които не трябва да помниш.
И това е процес, нарича се съзряване. Ще рече, че ставаш по-сладостен, по-ядлив като узрееш, а като млад си някак кисел, стипчив. И колкото повече зрееш, толкова по-за убиване ставаш. Ама хората ти се усмихват, просто защото обичат да им е сладко. На мен ми идва сама да се гръмна, а пък те едни доволни, щастливи и ме обичат даже. Баси, как предадох себе си... И после – топкаджията ми бил крив! Жалко, няма да мога и аз като баба, лека й пръст, да остарея без страх и срам.

Е, как да не се посипеш с прах и да не хукнеш подир пеперудите, питам?