Беше страшна и снежна земята,
към която пътувах през Дунава.
И се молех - дано не помята
жена ми. Сина да отчува.
Помня как я оставих непразна
и очите й бяха големи.
Изпроводи ме с китка от здравец.
Мълчаливо. А носеше бреме.
Мълчаливо ми даде калпака,
кръстче, шепа пръст - да ме пазят.
С двете думи "Бъди до байряка!"
И ги мушна във моята пазва.
Тръгнах сам. После хиляди бяхме.
А родилките стенеха вкупом.
Беше страшна и снежна земята
и летяха дървета и трупове.
Помня как я сънувах: бродира
двете думи в зеленото знаме.
А когато умря командира
моят син се родил. И го кръстили Камен.
Бях до байряка. В лъва ми се вричах.
И затварях очите на мъртвите.
Аз, опълченецът, който остана написах:
Върхът беше Шипка.
Годината - на безсмъртните.