автор: rad72

Ето, пак те ранявам.
И просъсква през зъбите пулса -
учестен, неритмичен,
като трънско надгробно хоро.
Между устните – тъмен и лепкав –
гнева ми се стича
и оставя следа със цвета на мерло.
С нелюбов те прострелвам.
Рикошета очаквам с надежда,
че това е цената
да те искам до болка във мен,
да те губя, когато най-много целувам,
да прегръщам нощта, когато в очите е ден.
Ето, пак ти прощавам,
но простеното става присъда
и увисва от ляво, като здраво въже.

Закъсняло „здравей” ще ми стане бесило
и след теб ще живея с половината мое сърце.