автор: rad72

Боса стъпи в очите ми -
издълбани огнища.
Сякаш късчета време
във петата забити.
И е остра жаравата,
почерняла без огън.
Нестинарско проклятие
съживява икони.
Тихо съска безсъние
във легло от коприва.
Самота - оправдание,
бавно гърлото свива.
А един от въпросите
на гърдите ми сяда:

Твърде късно ли, Господи,
със любов ме наказа?