автор: biser4e

Повярвай ми - не помня страховете си,
потънаха в дълбокото на думите.
Но помня ореола на ръцете ти
и как ме убеждават, че съм хубава.
Докосваха лицето ми усмихнати.
Очите ти, с възкръсващото лято.
Препускаше смеха ти из трапчинките,
прегръщаше ме с нежността си цялата.
Зеленото на летните ни мигове -
море, което имаше за грижа
да скрие любовта във дълбините си,
за да усети как кръвта се движи.
Катерехме през юни бели облаци,
замаяни от люляците влюбени.
И вятърът се подчини на порива,
люлееше ни в слънчевата люлка.
И нощите ни вярваха,
защото светехме.
Повтаряхме съзвездията в ласките.
Изгубвахме се, може би от себе си,
в родените през лятото галактики.
И, Господи, как светеха вселените!
Сребристи ореоли - сетивата ни.
С изящното движение на лебеди
излизахме полека от телата си.
И после се завръщахме при себе си,
и гледахме зеленото как става златно...
Повярвай ми - не помня страховете си,
че бихме се изгубили след лятото...