автор: biser4e

Не зная откога, дали завинаги,
но толкова е истинско и хубаво,
когато идваш в мен, връхлитайки,
със властно безразсъдство на изгубен.
И сянката си мериш с нежността ми,
покорството на липсата ми сещаш,
ранимото от мен те окончава,
предрича оцелелите ни срещи
по дългия ни път след кратко падане,
след опит за летене от скалите.
И паметта, в която те влудява
надеждата, със име на момиче.
Изящните ти скокове във времето,
пластичното доверие на сетивата ни.
Поглеждаш ме с детинско изумление,
ръката ти, намерила ръката ми,
не би се отделила,
даже жестът
на някой бог да е обрекъл чудото.
По вените ни тръгва плаха нежност,
за да достигне там, където устните
прощават в топлото си единение
неистовото късане на ябълки.
И ако трябва, ще отсъдят боговете
да се повторим с тебе...
Ще останеш ли!?