автор: zinka

Като утайка влачат се съмнения

в коритото на моята душа,

наслагват се зърнисти подозрения

за смисъла на важните неща.



Въпросите, които си поставяме

откакто съществуваме, стоят.

Развиваме се, уж, по-умни ставаме,

а те са същите и все болят!



Защо сме тук и важност си придаваме?

Защо за да сме по-добре - рушим?

Какво по свойта същност представляваме?

В какво е смисълът? Къде грешим?



Сами сме при умиране и раждане.

Но през живота си не сме сами!

Кога градим се и кога разграждаме?

Отсичаме ли се, или садим?!



Кога сме истински? Когато вярваме,

че няма да допуснем да сме зли,

или когато с болка осъзнаваме,

че по-добре е да не сме били!

...........


Но тези мои синкави терзания

похлупени са с розов мироглед!

И даже да изпадна в отчаяние,

на първи прочит всичко ми е в ред!