автор: alkaltchev

И пак е 18 февруари.
С цветя в ръцете, чинно коленичим.
Изплакала очите си – България,
почита свято своя син обичан.

Усетила как тежките му стъпки
отекват през едно превратно време,
тя вижда Левски да върви по пътя
и българи да падат на колене.

За прошка молим. Дълго и горещо.
С ръце високо вдигнати към Бога.
Нали за нас, душата го болеше -
издъхвайки, въздъхнал бе: - НАРОДЕ ????

И днес върви. Земята гневно тръпне,
потресена от дребните ни страсти.
Обичаме героите си – мъртви.
Живеем тихо. Кротки. Безучастни.

Докато дойде Левски да ни пита,
за болната ни съвест. За куража.
За кривиците в мислите ни скрити,
за раните от алчната ни жажда…

При нас се връща. Влиза във сърцата
да търси в тях възкръсналата вяра.
Върху която няма отпечатък
със дата 18 Февруари.