автор: radi_radev19441944

...

Помня, че бях тръгнал по посока към Стария град, когато внезапно загубих ориентир; това ми се случва напоследък все по- често и все по- неочаквано, в унисон с мисълта за онази жена, защото тя става все по- натрапчива особено нощем- винаги когато ме нападне тъга, което е нормално състояние. Отначало ме присви от ляво- това ясно си го спомням, а после болката се разпростря и притихна в някаква непозната панорама, сякаш се намирах на друго място и по друго време, и аз самият вече не бях аз, а нещо друго или някой друг, когото не познавам. Виждах себе си, но някак от страни по тротоарите на един безлюден булевард- донякъде напомнящ Шанс-з- Елизе, само че съвсем друг- потънал в тишината на огромни еднотипни сгради, хвърлящи удължени сенки към един прихлупен хоризонт с отдалечаващи се обелиски.
Първата ми мисъл беше за смъртта, но после се досетих, че вероятно сънувам и вероятно ей сега ще се събудя; дори направих усилия да го постигна, но все не успявах, защото нещо ми се губеше и попадах от една ситуация в друга- също така непонятна- може би кошмар в кошмара, а освен това наоколо непрекъснато се въртеше едно име и една сянка- някъде около Лувъра и музея на Роден, които никога не съм виждал и едва ли ще видя; не се сещам дали отново не сънувам, тъй като малко по- късно или веднага след това се появи онази жена; вървеше между паметниците в една каменна пустиня и тогава ме притисна тъга, защото пространството напомняше гробище, след което ми се проясни, че не е така, а самата тя- онази- вече ясно го виждам- ваеше скулптури в един безмълвен свят, превърнат в камък и бронз.
Спомних си, че съм наумил да искам интервю- това пък от къде го измислих- а после ми беше трудно да си тръгна, понеже нещо ме държеше вързан- все около нея- и не успявах по никой начин да скъсам тази верига, макар че интервюто не можеше да се състои, поради дистанция във времето и се оказа, че разговарям със сенки или със себе си, което е все едно.
После внезапно си казах, че се намирам в Париж, макар че никога не съм бил там или напротив- винаги съм бил, но само на сън- тоест получава се нещо ужасно безсмислено, а самото интервю- още по- безсмислено, защото Камий Клодел- това беше тя- онази- отдавна си бе заминала; по- скоро никога не е идвала и се наложи да я догонвам или може би, да я изчакам- това вече е без значение; така или иначе трябва да е някъде наблизо- наоколо или навсякъде, защото виждах около себе си следи от нейното присъствие и очите и надничащи зад всеки ъгъл- там между камъните и бронза на едни угаснали площади.
След което проумях, че съм бил влюбен или може би пиян- тогава или някога- макар че не зная кога и как; просветна ми освен това, че съм тръгнал за интервю в ролята на журналист от булевардната преса; търся я и участвам в събитието от някаква неопределена дистанция, но все по- ясно осъзнавайки абсурда на подобно начинание и все по- трудно определяйки собствената си позиция. Нямам представа по какъв начин съм я открил и дали е било възможно.
„ Натоварен съм да взема интервю от вас- обяснявам,- но не се получава. Аз не мога…”
„ Не можете, но защо?”
Тя вдига глава и се усмихва. Няма съмнение- същата е. Прекрасната Камий Клодел!
„ Имах намерение да ви разпитвам за скулптурите ви, но май не съм в състояние. Нещо друго ми се върти- абсолютна дивотия.”
„ Нещо друго. Но какво?” „Гледайки скулптурите, всъщност продължавам да си мисля за вас; мислейки за вас, виждам скулптурите и намирам, че сте несравнима- и вие, и те…”
„ Би трябвало да се зарадвам. Би трябвало…”
„ Възнамерявах да ви задам някакви въпроси във връзка с вашата работа, а вече не проумявам какви. Канех се да пиша статия, а нямам представа каква. Не помня и не зная. Не ми е възможно да свърша нищо сериозно; все повече блокирам и все повече оглупявам. Интервюто е пълен провал. Чувствам се като влюбен гимназист. Простете!..”
Тя не каза нищо; приближи се и ме докосна с върха на пръстите; почти усетих тръпката от това докосване и после дочух ехото от отдалечаващи се стъпки заедно с тътена на галактиките в един раздуващ се свят; изчезнаха всички призраци в едни призрачни коридори, където времето бе спряло или тръгнало обратно, макар че едва ли е възможно.
После нещо се преобърна, пространствата се срутиха и отново ме присви от ляво, а един метеор се стрелна между галактиките. Когато се проясни и болката притихна, веднага се върнах в себе си и установих, че все още съм там- край тишината на една каменна пустиня в Стария град, където нищо не се случва и няма как да се случи. Не помня подробности- бяло поле от мълчания и мъгла от премръзнали тротоари. Само една сянка скиташе наоколо и едно замислено лице надничаше през паузите от недостъпност: Камий Клодел…