автор: theheart_ofthefire

Луната ми прилича на момиче ,
което е погребало баща си.
Във вените и кървав вятър тича.
А някои дори не казват „ тате”...

Но тя го чака. Не е Пенелопа .
Очите й са детски вярващи.
В съня си чува дива конница,
отпуснати юзди... целувка бащина.

Не я разбирам. Че защо го търси!?
Нозете й крещят от тичане.
И пали свещ. В онази църква...
Понякога надеждата е като дишане.

А аз се смея! С кървава усмивка.
Не ми е мъчно. Даже й завиждам.
И мразя се , защото ми е тихо.
Не знам и име... За което да попитам!