автор: VeiHaiVei

Знаеш ли, едно време, като съвсем младо момиче бях страшно влюбчива. Но дойде момент, какъвто не съм предполагала: Забраних си да се влюбвам! И за своя собствена изненада, оказах се послушна, изпълнителна и последователна.
Може би не вярваш, че НИЕ си избираме в кого да се влюбим и в кой момент? Както искаш. Ти избираш в какво да вярваш. Съпротиви, защити... Та какъв по-съкрушителен удар можем да нанесем на Любовта от това да я сведем до проста аритметика на несъзнавани душевни движения, да я снизим от висините в делника, да я опрозаичим и оалгоритмим.
Сега, толкова време след това, флиртувам с послушанието (или по-вярно - послушничеството) си, вглеждайки се в мъжки лица, вслушвайки се в мъжки гласове и стъпки, питайки се: "А дали това не е ТОЗИ, който МОЖЕ да ме накара да плюя на забраната, да въстана? И винаги, само допреди дни, отговорът беше обезсърчаващо (и успокояващ забранителката у мен) еднообразен: "О, този ли? Абсурд!" Само допреди дни, когато се натъкнах на човека, заслужаващ риска, съпротивата и всичко останало.
Дори не се и учудих от осъзнатото. Запитах се: "А какво би било, ако...?" И много бързо след това отново постигнах съгласие със санкционерката у мен.
Всеки влюбен или преживял Голяма Любов си мисли, че Неговата история е единствена и неповторима, достойна за роман с потенциал за Нобелова награда (признавам, че и аз мисля същото за историята, която искам да ти разкажа, още повече, че Моята история Наистина е Различна!). А всъщност историите са отегчаващо еднообразни, единственото, което прави една история наистина Голяма, е талантът на твореца, изпод чието перо е излязла, и чувствителността му да я преживее (и въобрази в немалка степен). Неумолимо се следват едни и същи етапи на развитие във всички истории и се спазват закономерностите на това развитие, било за една нощ или за повече от половин век. И, ако се стигне до брак, то какво е бракът на 40+ годишните? "Тиха ненавист и скучен секс", ако има такъв (последното в кавичките е студентски отговор, получил "отличен").
Заради всичко това пак се отказах от любовта и, всъщност, не от нея, а от още една до болка позната история, в която ново е само името на обекта.
Повечето от нас, получили "озарението свише" да се "окажем" влюбени, поразително късогледо поставяме знак за равенство между влюбеността и Любовта. И бързаме. Да не избяга! Да не заживее своеволно собствен живот! Да я обяздим и завладеем, да си я присвоим и завладеем! Веднъж станали "пълновластни господари" на положението, неосъзнавайки заблудата, започваме да консумираме. "Ммм... Кокосов орех, с дупчица и сламка". Но вкусна е първата глътка, а тя, следвана от втора...пета...ента, губи вкуса си. Още Шекспир го е казал в един от сонетите си:
"... С това, че трели вече той не рони,
не ще лиши нощта от благодат.
Но този глас, звучал от всички клони,
си губи чара, ставайки познат."
В това експлоатиране на чувството стигаме до т.нар. толерантност - предишната "доза" вече не носи предишното удоволствие. И заприличваме на онези плъхчета, на които, като им имплантирали електроди в мозъчния "център на удоволствието", свързани с педал, бързо се научавали да натискат педала. И го натискали непрестанно, до изтощение, до припадък!
Вече можем да прегърнем човека до себе си с неоправен маникюр, да му кажем "Добро утро" с неизмити зъби, да му сервираме закуската в обикновена чиния (от тия за ежедневна употреба), необлечени, по нощница (също от обикновените), докато сервизът е в шкафа и се изважда за гости; скъпата и фина дреха - също.
Затова не пожелах да мина познатия път, отказах на изкушението да поискам да си припомня пейзажите му, отначало райски и живописни, а накрая безводни, каменисти, пустинни даже (но без миражите).
Само една Любов остана непокътната, но тя не ми бе подвластна. Само това влюбване стана Любов (както сега я разбирам) наистина. Любовта просъществува точно защото не се осъществи. Най-много - ръкостискане. Защо? Едни са причините, които интуитивно догаждам (или приписвам), други - обприказваните, а и вече причините не са важни. Сега съм благодарна тъкмо за съществуването на Такива непреодолими причини.
Ако изпреварваш разказа ми, причислявайки ме към групата апологети на платоничната любов, бъркаш.
Виж, за да се роди една демокрация, неизбежно се минава през етапа на анархията. Но всеки авторитарен режим е пъти по-добър от безвластието и чак след него може да се роди Истинската демокрация, която Може в кризисни периоди да отстъпи временно на управлението с "по-твърда ръка". Сигурна съм, че разбра тази аналогия. За да се научим бебето-влюбване да обгрижваме, докато израсне и се превърне в Любов, трябва да можем себе си да лишим от храна и него да храним, а не нас си да подхранваме - от него.
Така, сега аз знам, че поради всичко което преживях (и благодарение на него) имах своята щастлива и възвисяваща любов. Накрая й дадох правото да се огъне пред страховете, табутата, да ми обърне гръб, да е своеволна, своенравна и самостоятелна. И правото да живее собствения си живот - отначало от безнадеждност и безизходност, а накрая Наистина от Любов.
Затова ми е време и аз да тръгна по своя си път и... кой знае, може един ден отново да се влюбя...