автор: Marta

Караджейка край рекичка,
запустяла воденичка,
кротко си стои самичка.
Умълчана, притаена,
сякаш мъничко смутена,
и проскърцва, сякаш стене.
Пасторално- идилична
е картинката прилична.
Стара, вехта караджейка
в дворчето с едничка пейка
с една- едничка сливка,
по случайност- караджейка.
Жалко няма даже лейка,
а е знойно, жежко лято.
Караджейката полята
дава сливи- чисто злато.

Вечер, месец щом покаже
златно рогче над гората,
мрак мастилено намаже
и небето и земята...
Караконджулът изскача,
сякаш го донася здрача.
Не е караконджул страшен
и космат и мръсно- прашен,
в караджейката, домашен,
той е просто мелничар.
Даже има малко чар.
Лунната пшеница мели
в нарочни две недели.
За различни самовили,
вещици и разни мили
самодиви, гладни, боси.
Те му житото донасят.
В брашно го той обръща,
хляб да имат те в къщи.
В чували го насипват.
Благодарни те отлитат.
Караконджулът на двора
сяда пък да си почине.
Караконджулска умора
бързичко да му премине.
Хапва слива- караджейка,
попремита воденичка.
Първи слънчев лъч го стапя,
пуста, тежка орисия.
Караконджул да си в мрака.
Тъй го жаля аз, горкия.