автор: scenaristbg

Имало едно време, така започва всяка приказка.
А помня датата, когато се запознахме,
ерго нашето не е било приказка.
Подарявахме рисунки на учителката, рисувахме и двамата коне.
И той те гледаше като мен,
изгарящ поглед, също като моя.
Играехме на дракони със зимата, устните ни избълваха огнен дим.
Огнен дим на кашлица,
която не ти пречеше да пееш.
А колко е банално това, че можеше да пееш хубаво.
И ние сме като всички останали,
момичетата са пели хубаво,
а две момчета са се гледали стръвнишки.
Вярно е, вярно е, че с него бяхме приятели, но какво.
Романтиката не се руши току така.
Че бяхме в детската градина също.
Няма да те позная на улицата.
Не знам какво е станало с теб, не знам къде живееш.
Не ми и трябва - нали си имам онзи спомен.
Пък и детската градина е още там, макар и пълна с чужди чувства