Щом обичаш, всичко е истинско
и ти е под ръка:
слънчоглед, обърнат на изток,
вливаща се в море река.
Астрономът в обсерваторията
зяпа през телескоп.
Но звездите ги няма горе;
те са паднали в твоя джоб.
Виж, цветята на февруари
са разцъфнали като грях:
рози, далии, минзухари.
И пчелите жужат сред тях.
Затова ни пронизва болка:
блясва жило, щом капе мед.
Любовта има собствена воля –
хем разхвърля, хем внася ред.
Но сред славните си отломки
тя възкръсва, подобно Рим,
за да каже, че който помни,
ще остане незабравим.
Ти не чуваш ли тази песен?
Любовта е само една –
предизвикателна и естествена
като страх от височина.