автор: Ljastoviza

Пред очите ми вехне старата круша
и птиците вече не кацат на нея.
Цветове не я стоплят в късната пролет,
листа не покриват снагата й гола.

Затворила в себе си нямата болка,
превива, безсилна, гръбнак под небето.
Нощем сънува човеци с триони,
потръпват в земята немощни корени.

Превръща се в сянка, в тягостен спомен,
който сърцето не спира да гложди.
Вятър проскърцва в сухите клони.
Старата круша умира на двора...