автор: rosy88

Изправени под мен стояха двама
незнаещи, че има грешен свят.
И не змията, тя не ги измами.
За всичко е виновен моя цвят.

Разлистваха се в мен вълшебства разни...
Отдавна цъфвах, вързвах и плодях,
но никой никога не бе опитвал
от моя плод и вкус, от моя смях...

И рекох си: Дори да съм отровно,
/ Създателят така ме е създал/,
а тези тук под мен дори незнаят,
че всъщност са направени от кал.

Как искам зъбите им да усетя
да се зъбиват в семето ми чак.
И върху устните им да се ливне
кръвта ми сочна, с огнения знак.

Признавам си: Неистово желаех
да ме опитат, па макар веднъж.
От де да знам, че толкова е страшно
внезапно да се осъзнаеш мъж,

а тази срещу теб, частица твоя
красива като цъфнало дърво
да искаш да наричаш:”Моя, моя...”
А тя да каже:” Вече е било...”

Живее сто живота в смъртни вени
отхапаното време вътре в тях.
Мъж и жена са казват, разделени.
А аз видях Човек. Един. От прах.