автор: rainy

Умираме от удоволствие да видим величието си. Разплуваме се в собственото си угоено самолюбие. Не можем да скрием искриците, пламнали от гордостта ни колко сме различни. А там, стадото, нека пасе от общата морава.
Момент!
Даваме ли си сметка кои сме? Защо сме? Какви сме? Къде сме? И колко сме "никои"?
Дори и в този миг се питам - за това ли хвърлям тези думи сега? Суетата - моят любим грях. Страхотен актьор впрочем. Последното е само скоба, докато догонвам мислите си. Та... човекът в мен отговаря - не! И отново човекът в мен ми опонира - разбира се! Величието да обсебиш нечий миг се наричал наркотик. Не е вярно. Лъжа ви сега. Не е обсебване. Друго е. Един странен за света и обществото ни и невероятен сам по себе си изобщо мъж обича да ми споделя "еретичните" си разбирания, в които аз пък видите ли, дяволски обичам да потъвам. И него обичам, но това в случая няма нищо общо, и грам пристрастие нямам. А поставените кавички нека всеки сам си ги сложи, или отнеме - според собствените си възприятия. И точно докато непрекъснато плувам в споменатите мои слабости, разговарям на глас, а индианеца усмихнато ми партнира. Да, да, точно от там. От гнездото. Докато вероятно поредната човешка драма протича около нас. Без да я забележим. Нали сме ей там, на високото. Мисля си само обаче още нещо. Ако едно от тези слова, без значение какво дава или взима, без значение как и защо е родено, без значение от мотивите изобщо - ако то успява да отнеме прашинка от нейната болка, на непознатата човешка съдба, с която никога няма да си кажем "здравей", и й помогне да продължи, без фанфари, декларации и всичко в контекста, то си струва. Всичкото останало. Дано не е декларация това. Само си мисля. Никак не съм убедена. Просто се опитвам да вярвам в това. И то искрено.
И...
Желаем. Страдаме. Обичаме. Мразим. И пак. И отново. И умираме. Ама истински. Само където не ни вярват. Живот под покрова на същността. Коя същност? Моята? Твоята? Кое е животворна критика? И кое жива подкрепа? И съдии, безкомпромисно захлопващи кепенците на чуждите истини. А, коя ли пък е истината? Тази дискусия много ще им допадне. Извисяване над дребното сигурно е велико. Аз пък съм дребна. Или дребнава. Господи, така мразя тази дума. Сега отново ще се оправдая. Тоест... човек съм. Връзвам се. Боли ме от всяка грозна и пошла дума - едно проклятие на орисниците, ако ги е имало над люлката ми. Има дефиниция точна за това, дадена от нашего брата съвременника. Липса на чувство за хумор. Всъщност това последното не е вярно. Изобщо. Защото обожавам да се смея. И вие обичате, нали? С една незначителна подробност. Когато разсмиваш на глас, без да обидиш, нараниш и съответно с кални обувки да нагазиш безцеремонно в доста лични територии. Само където последното е безобразно трудна история. Защото там може и да намериш съответната блатна локва, и следи от мърсотията няма да останат. Има и вероятност обаче да стъпчеш някоя незабележителна тревичка, в която кой знае, след едно безвремие време току виж се влюбиш. Бъдете добри, не бъркайте последното със страстта. И как после ще я целуваш окаляна, и то от собствените ти, ухаещи на блато, галоши?
Широкоскроени? Вафли!
Всяка изказана или още по-зле - преминала през мислите присъда, давана от собствената ни безкрайно щедра същност, оковава и лимитира същата тази наша прословута безбрежност. Ехидно се подсмихваме на чуждото скудоумие и си се възхищаваме, докато не усещаме как попадаме сами в собствената си клопка. Кой ли източен мъдрец бе предупредил : "Внимавай какво ще си помислиш. Току виж се сбъднало". Цитатът е ужасно неточен, дори и като смисъл в случая, но някак той така ми се слива сега. Никога няма да се науча в копиране. Последното го подминете - явява се опит за интелектуално оправдание на нещо прозаично като слабата памет. И все пак някои мисли така се вкопчват в съзнанието ни, щото то, горкото, се опитва да ги възпроизведе в стремежа си да се самодокаже колко разбира всемира.
И...
Сблъскваме се с грозното. И го приемаме за нормално. И то сякаш ни кара да се чувстваме добре. Имало и по-зле тоест. Сетивата ни са отворени за грубата повърхност, чувстваме се уютно, докато се плъзгаме по грапавината й. И кожата ни смело конкурира стъклената вата. Така де, няма да се сюрпризираме с нещо хубаво, я. Което по презумпция ще приемем за захаросан сериал, фалш и лъжа. Quo vadis, domine? Не, не, последното не е послание на потънал в самосъзерцание драскач. Забравете. Не драскача като определение, а самосъзерцанието. А и кому е нужно това послание като такова, висящо във въздуха? Нито пък е "оригинален" въпрос, или религиозна дискусия, в която ще се предам на първия "теоретичен вираж". То някак изплува от водовъртежа на измъкналите се отнейде мисли и аз, хоп - веднага го курдисах, къде на място, къде не.
Всъщност само се питам и то съвсем простичко, колко ли е сложно да кажеш нещо хубаво, ей така? Без повод, на случаен човек дори. Спираш за миг. И поглеждаш. Но ако ви е възможно, по-дълбоко. Или поне се усмихваш. Нищо повече. Да, отвратително сложно е. Имате ли идея какво често се случва тогава? Ще ви кажа. Отваряш се, и сърцевината е отвратително гола. Всичко се вижда. И един присмех започва да те залива, не е истина. Да не говорим и за други по-тежки ..хм.. водопади.. някак езика ми трудно би ги сравнил с подобна помия. За това смело оставям грозното в същността си сравнение и предлагам да се спрем на блатен гейзер. И той съответно дяволски красиво започва да трови онази просълзила смола, показала се от обелената кора на собствената ви душа. Следва дърво. Не живото и просълзилото се, а онова, вече умъртвеното, което ще послужи за последен дом на същата тази ваша душа. Предлагам да не дискутираме изобщо има ли такъв дом, приемете я за елементарна метафора и ме извинете за обидата към вас с това уточнение. Тоест... 2х1х1 и дотук с грешките. До следващата. А доколко мъдро успяваме да се учим, всеки сам ще си даде сметка. Само едно последно въпросче .
Дали e мъдрост, ако сме се научили да не повтаряме човещините си?
Дали е мъдрост, ако се вкаменим в опит за самозащита?
Дали е мъдрост, ако подозрително превърнем себе си в затворници на самите себе си?
Дали е мъдрост, ако се щадим, за да не се разлеем?
Дали е мъдрост, ако последиците от риска да сме истински, ни прикове към... мъдрост?
Прощавайте, "въпросчето" сериозно се мултиплицира. Не му обръщайте внимание.
То просто е поредния затворник, копаещ своя собствен тунел. Към каквото. И когото.