автор: biser4e

Където няма нужда да мълчим
и всъщност не е нужно да говорим.
Оттам си тръгвам все по- ничия,
и въпреки това до болка твоя.
Където е неистов всеки миг
и тлее нераздадената нежност
и всеки звук е сянката на вик,
протегнат към изгубена надежда.
Където тежък кръг е очертан
и в него се завърта като жажда
вселенски глад - да мога да ти дам
от себе си, а не да се разказвам.
Където всяка стъпка е по жар,
но никоя не може да пречисти,
не стига за молитва тишина,
отронена от нечии зеници.
Където пада първата сълза,
над името ти, писано със въглен.
Оттам след стогодишна самота
и следващият път ще тръгнем...