автор: dimension

Да спра няма.Не защото е речено,а защото това е в кръвта ми,
да изливам любов. Да я вая със поглед, с пръсти, със устни.
Да се гърча в цунами. Да се гмуркам в сахари и атаками,
гледчери да разбивам. Жила и осили в гърло да късам.

Луда кръв анемична да нося. Като куче да вия безлунно,
щом разкъсат света ми. Като куче раните да си зашивам.
Водопадно да пръскам. Титанично да мълча и да милвам.
Мъж от пепел да сторвам. С цялата себе си. Само с обичане.

Да си чупя главата. И пред надпис „Пази се” – пак да я чупя.
ТОЙ ме пази. И ме къпе във обич. Сломена, ТОЙ ме въздига.
Нямам време, застраховка „Живот”. Всичко правя на случване.
Имах малко любови. Върховни. Пресищащи. Стигащи.

Да спра няма. Да се влача с попарени чувства понякога.
Вулканични останки да пресявам през сълзи. На дъх да се стичам,
протуберансно изригнала. То си струва за любов необятна.
Всичко плащам. Всичко нося. Много болка. И много обичане.

То напира отвътре. То пулсира. То е нежност. Недоимък. И глад.
То е живо, щом дава. То е чувство неказано, всичкоготовно.
Ако спра да изливам любов, не ме търсете. Ни в тоя, ни в оня свят.
Просто земните червеи с плъттта ми пируват на Басарбово.