автор: Ljastoviza

Когато слизах към теб
по стълбите
на мъжките ти сънища,
донасях ти мечти-
подарък,
затуй, че те имаше.
Когато си тръгвах
/всеки път завинаги/
край прашните кьошета самота
се спъвах в котешки сенки на спомени
и се разпилявах несбъдната.
Дали ще ме познаеш
в зрънцето,
ако покълна някой ден
нечакана
в пукнатините на душата ти?
Ще ме оставиш ли да разцъфтя,
или с досада
пак ще ме изтръгнеш?