автор: scenaristbg

Маршируват слънчеви лъчи,
нарамили пушки, цяла рота строени,
пред тях са застанали група кози,
група кози върху веосипеди.
Лъчите зареждат пушките с ярост,
с гняв и желание за справедливост,
на козите някой завързва очите -
тревата е опасана, греховете - простени.
Прицелват се лъчите в гумите на велосипедите-
един друг се заслепяват и стрелят в козите.
После явяват се на вечерна проверка-
лягат, и спят, и сънуват войната.
Луната огрява телата изсъхващи -
с поглед оценява и нагоре се вглежда.
Дочува се блеене в далечината,
овцете за друг ден си пазят надеждата.
Нима ще стопят някой лъч сълзите
на стара коза, прежалена майка?
Нека, нека спят лъчите,
че не са се учили да пишат запетайки.