Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: loni_61
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13939

Онлайн са:
Анонимни: 351
ХуЛитери: 0
Всичко: 351

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Септември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДимката (край)
раздел: Други ...
автор: angar

Опитвах да го уча и да играе шах. Знае как вървят фигурите, но целта на играта не разбира - смята, че който остане без фигури, той губи.

Една вечер пак така изиграхме с Димата партия шах и седнахме да си припомним буквичките. А батко му, който много пъти също е искал да се занимава с Димката, но не са му стигали такт и търпение, не разбираше, че всичко трябва да става с игра, постепенно, без бързане, без ядосване, а с безкрайно търпение, каза:
- Какво, татко, нищо не излиза от Димката, нали?
- Напротив, много добре се развива! Ти на неговите години нито знаеше да четеш повече, нито да играеш шах.
Димо веднага се намеси:
- Да, ами той шах и сега не знае да играе!
Ние с батко му се засмяхме, и батко му каза:
- Аз винаги съм знаел да чета и да играя шах!
Но Димо продължи:
- Знаеш ти! Нали, когато татко те учеше, гледаш ето така! (И прави една безкрайно вяла, отегчена, отпусната физиономия, като отпуска клепачи и почти затваря очи). А когато ти учиш мене, гледаш така! (И прави свирепа физиономия със страшен поглед).

Скоро след това една вечер, като играехме с Ники шах, Димката дойде до мене и започна да ми подсказва:
- Сложи си тук коня и после ще му вземеш неговия офицер!
Това беше първия път, когато той видя два хода - с първия да заплаши, с цел на следващия да вземе. И понеже ходът вървеше, го послушах. И къде сам виждаше, къде с малки или по-големи подсказвания, Димчо започна да мести. При това направи няколко силни хода с коня - шах-пешка, шах-топ и после пак шах-пешка, че обра с този кон няколко фигури на батко си. Имахме чувството, че той тази вечер изведнъж прозря как върви конят, без да брои квадратчетата - две напред и едно настрани. Накрая като му обра всичко и остави батко си само с цар, а той си произведе царица и два топа, го и матира в средата на дъската. И толкова се зарадва! Подаде ръка на брат си, поздрави го и каза:
- Честито подстригване с бръснане!
- Откъде знаеш това? - го запитах.
- Досега той винаги ме биеше и ми го казваше, сега аз му го казах!
А преди да си легне ми казва:
- Сега какво да правя, за да ми чете батко от "Пипи дългото чорапче"? Трябва да му се оставям да ме бие на шах, за да ми чете!

Брат му беше в болницата. Отидохме му на свиждане и Димо гордо му се похвали:
- Когото хвана в детската градина и го бия! В детската градина Светозар е командир на войската, а аз съм командир на войската и на Светозар! (А по външност е един от най-слабичките и тъничките.)

Един ден каза, че другарката Христова е най-лошата от всички другарки - само вика, кара се и ги наказва.
- Коя е по-лоша - другарката Христова или майка ти? - запитах аз.
- Другарката Христова!
- Хехехе - засмя се майка му. - Ти очакваше, че Димо ще каже, че аз съм по-лоша, нали?
- Най-лоша е другарката Христова и веднага след нея си ти!- добави Димо.

Но една вечер, както седяхме с него край масата в кухнята, ми каза:
- Майка веднъж беше много добра.
- Наистина ли? Кога е била много добра?
- Веднъж счупих една чаша, а тя не ме наби. Каза ми: "Мама те обича дори, когато чупиш чаши!" А тази чаша беше много хубава! Виждаш ли колко много беше добра!

Майка му го убеждава:
- Трябва да ме слушаш! Нали знаеш, че ти нямаш по-близък човек от мене!
- Ами, нямам. Имам!
- Кой ти е по-близък?
- Ами татко!

Идват ни на гости Балканови.
- Още от първата дума станахме приятели с леля Балканова! - гордо казва Димо.
- Коя беше тая първа дума? - пита майка му.
- Здравей! - отговаря Димо.

Дадоха му да учи стихотворение за 8-ми март и им правиха снимки, на които да пише и "Честит празник!" Майка му се чуди, как ще научи толкова дълго стихотворение, а Димо казва:
- Друго ме безпокои мене: че трябват три снимки, а ме снимаха само един път!

Стоим в хола пред телевизора, и Димо изведнъж поиска ябълка. Някой трябва да отиде в кухнята да донесе ябълки.
- На кого е ред? - пита майка му. Ще се броим! - казва Димо и започва:

“ Учителката Йовка, купила си човка -
да кълве децата по училищата.
Родила си бебче, кръстила го Бобчо,
Бобчо влезе във салона и натисна телефона.
Телефонът каза "звън" - Бобчо се намери вън!"

Майка му излезе - на нея се падна думичката "вън". Останалите продължихме да се броим, и който остана последен, отиде за ябълките.

Димо - когато седим на дивана в кухнята или на дивана в хола пред телевизора, непрекъснато се качва на главата ми. Това на мене не ми пречи и не ме дразни, но страшно дразни майка му и брат му.
- Как можеш да го търпиш! - възмущават се те. По тази причина достатъчно е да ритне или закачи някак брат си, и той веднага му крясва:
- Сега ще те опердаша! Това не ти е баща ти!

Димо искрено си мисли, че е по-силен от мене, и се бори с мен много силно. Каква сила придава увереността, че си по-силен! Много са редки случаите, когато към него се обръщам гневно - да престане с нещо или да си оправи нещо. Тогава по гласа ми разбира, че не се шегувам, и изпълнява.

Веднъж ме накара да запиша животните, които е видял досега (до месец май 1985, т. е. преди да стане на шест годинки и половина): една змия, четири диви заека, три вълка, три фазана, две ветрушки, една нощна сова, две водни змии, едно ято щъркели, три орела, два и още два щъркела, петнайсет рака, едно попче, два сокола.

Отначало си помислих, че той си измисля тези неща, и започнах да го разпитвам кога и къде ги е видял тези животни. Оказа се, че помни всичко точно. Вълците и змията ги видя в Странджа. Там видя и лисицата.
Фазаните ги видя в една нива като пътувахме с колата. Зайците, совата и керкенезите една привечер, когато отидохме с колелото до Гора Волга (на село имаше две горички; още на времето Ники ме запита как се казват и аз като не знаех да имат имена, отговорих му, че едната се казва Гора Волга, а другата - Гора Днепър; и така си ги именуваме местностите и до днес - макар горичките да не съществуват, изсякоха ги).

На 22 май 1985 година беше последният ден на групата им в детската градина. Имаха открит урок - пред родителите и близките на децата. Урокът беше направен като състезание между два отбора - "Черешка" и "Ягодка". Димката определено беше най-добрият от групата - даваше най-много и най-добри отговори и за София, и за Ботев, и за Родината. Най-много вдигаше ръка, най-много го вдигаха и най-хубави отговори даваше. Накрая той се оказа и знаменосецът - той предаде знамето на знаменосците от следващата група с думите:
- Пазете го свято и неопетнено, както го пазехме ние!

И тук мислех да завърша разказа си за Димката - с края на детската градина.
Но трябва да напиша нещо и за първи клас. Защото както беше най-добрият в детската градина, в първите месеци на училището Димката изведнъж се срина. Изпратихме го на училище съвсем неподготвен за него.

Трябваше да сме го научили да чете и пише, но не го направихме - повярвахме на това, което се говореше тогава - че не трябвало децата да се учат да четат и пишат предварително, че това прави първата им година в училището безинтересна и че ако знаят повече от другите деца, много ще пречат на учителките. А пък че когато се учат да четат, не трябва да се учат да четат на срички, а трябва да прочитат цялата дума и прочее глупости!

Записахме го в кварталното училище - то беше с изучаване на руски език. Тогава с руския народ си бяхме братя. И почти всички деца вече знаеха да четат и пишат, а някои деца - от смесени бракове - знаеха и руски.

И Димката изведнъж се оказа сред аутсайдерите.
- Защо в детската градина и навсякъде казват, че е хубаво в училище? Няма нищо хубаво в училище! Ето толкова хубаво няма в училище! - и показва върха на пръстчето си! Колкото един микроб хубаво нещо няма, колкото един вирус няма!

Учебниците и тетрадките му едва се събираха в чантата, която беше много тежка за него. И не само за него - и на другите дечица чантите им до училището трябваше да ги носят родителите им!
- Аз че съм нормално развит е вярно - каза Димо, като имаше предвид характеристиката, която му бяха дали от детската градина. - Но не чак толкова, че сам да си нося чантата!

Не успяваше да се справя с уроците, с писането, получи стрес.
- Много е зле - каза ми учителката, когато след първия месец отидохме на родителска среща. - Другите четат по толкова думи в минута, той едва срича. Трябва да го научите да чете!
- Не трябваше ли на това да ги научите вие?
- Как може изобщо да си помислите, че аз ще седна да го уча да чете или пък да смята! Аз имам в класа си над трийсет деца - на никое не мога да отделя време да го уча!

Тогава се заехме вкъщи. На пишещата машина му писах текстчета, в които думите бяха разделени на срички - както бяха някога в нашите букварчета, и той се научи да чете.
И с писането беше много зле - в час не се решаваше да пише; може би защото му се караха за всяка грозно изписана буква или ченгелче. Но му казах да пише бързо, за да успява да изпише всичко което им е по урока, а че не е красиво - да не се безпокои. И така започна да се справя, и към Нова година се беше изравнил с останалите.
И независимо от всичко отиваше на училище бодър. По пътя и в автобуса говорим за различни неща, като вървим - подскача и подтичва радостно край мен. Другите деца като го видят, радостно се затичват към него:
- О, Димо!

Веднъж, като го водех на училище, по пътя до спирката му разказах как батко му не можеше да прочете трисричните думи - например, вместо "ма-са-та", прочиташе "ма-та-са"! Димо каза:
- А аз кълва, кълва буквите, но сричките не ги размествам!

Все с цел да го успокоя, че не само на него, но на всички ни е било много трудно в първи клас, му разказах как аз съм искал да скоча от черницата и да се убия, защото ми е било много трудно. Бях му разказал и как веднъж ме изгониха от детската градина, защото се държах неприлично; и как не посмях да се прибера вкъщи, а се скрих в едни дърва, докато пуснат всички деца, за да се прибера заедно с всички, но все едно - децата ме издадоха и казаха на майка ми.

Няколко дни след като му го бях разказал, Димката ме запита:
- Майка ти би ли те тогава, когато те изгониха от детската градина?
- Да, наби ме и каза на татко.
- А той би ли те?
- Не.
Димчо се притисна гальовно към мене:
- Ти значи си взел доброто от татко си!

Димчо ми каза да запиша още три животни, които е видял: три змии - на Витоша и в Странджа (при това змиите на Витоша, макар и през август, ги видяхме високо над Щастливеца, почти под Черни връх, където заради студа не предполагах, че е възможно да има змии!); три фазана в една нива; куцо лисиче в Странджа; две мишки - една на село и една в София; още един орел; едно лунно затъмнение (това на 28 октомври 1985 година).

Вечер едва дочаква да угасне тока (по онова време имаше режим на тока, всяка вечер по два часа в новите софийски жилищни квартали нямаше ток) - и излиза да си играе навън.

В бележника на Димо се бяха събрали 17 забележки, между които:
26.12. - Обижает товарищей!!
29. 01. - В числе других устроил в столовой драку!
11. 02. - В стола се държи безобразно.
А от 19 февруари имаше две забележки: "В междучасието тича и се бие с другарите си!" и "Прошу родителей зайти в школу для разговора о поведении Димо!"

Димо каза, че Лариса иска да види бащата - вероятно, защото той самият предпочиташе да не бъде майка му.

Лариса каза, че Димо поначало много се бие. И другата им учителка - Петрова -също се отзовала за него, че е голям побойник, и затова ме викат.

Да, Димо наистина се бие и се гордее с това. Веднъж се върна от училище силно и радостно възбуден.
- Знаеш ли, аз сега съм най-силният в класа! Бих най-силния в класа!
И на въпроса ми как и защо е станало това, обяснява:
- Той е най-силен, но е и много зъл. Обаче аз просто не си знаех силата! Но сега като ме удари той и като се ядосах и с цялата си ярост, като започнах бой без да гледам, без да гледам къде удрям, така бързо бързо...
- И той заплака ли?
- Не заплака, но само това му оставаше - да заплаче! Аз просто досега не осъзнавах колко съм силен!
А вчера пък (става въпрос за 19 февруари, когато си дойде с две забележки) се били с Красимир. Те се били съвсем наравно и Димо никого не е викал, но нали си има приятели - те сами му дошли на помощ и Красимир бил набит. А Лариса се ядосала - как така няколко срещу един - и им написала забележки на всички.

Казах му че трябва да се бие само в защита на справедливо дело, когато обиждат някого или когато обиждат него самия. Но преди всичко трябва да се научи да чете и смята по-добре от другите, за да не казват че не може да чете, а освен това е и побойник.

Вечер ние с него много се борим вкъщи. Досега ме е победил четири пъти и ако още веднъж ме победи, няма да се занимава вече с такъв слабак като мене. Ако майка му е наблизо, тези борби, винаги съпроводени и с викове и закани, като: "Единият ще бъде повален! Единият ще бъде победен - и победеният си ти!" и др.п. я вбесяват. Но батко му често се присъединява към нас. Димо просто се забравя - хвърля се, удря - така много му се бори! А е толкова крехък и тъничък!

Веднъж, докато вечеряхме, ме запита:
- Татко, Левски като е ударил плесницата на предателя, останали ли са му пръсти по бузата?
- Защо питаш?
- Защото в детската градина имаше една дето така силно биеше шамари, че оставаха пръсти по бузата.
- Коя беше тя - другарка или леличка?
- Леличка.
- Тебе ли те е удряла?
- Не мене, но едно друго момче. Като го удари го събори и два часа му стояха пръстите й на бузата!"

Няколко дни по-късно, когато батко му му прочете: "... но предателство коварно, колко жертви взе от нас...", Димо казва:
- Само да видя някакъв предател! Ако ще другарката да е там, като се спусна, като го започна, бам, бам, бам - ще го пребия!

Когато се борим с него, той така нанася удари с двете си ръце и с двата крака, че да се чудиш колко крайника има - дете ли е или стоножка!

Легнали са с батко си на дивана, покрили се с одеялото, с глави на различни страни, с крака събрани по средата.
- "Двама братя воеводи, двамата ми верни сина - скарали се кой да води бащината си дружина!" - казах аз.
Димо веднага заразпитва защо казвам това, какво значи тесни били планините за несговорна дружина и т. н. Когато му разказах всичко, запитах:
- Ако вие с батко ти сте братята, кой трябва да води дружината?
- Аз, защото съм по-самоуверен! - отговори Димо.
Ники се възмути:
- Ами не смяташ ли, че трябва аз, защото съм по-знаещ?
- Ами, ти си толкова неточен! А аз с една прашка и с един домат - право във устата на пашата!

На 26 февруари се прибрах вкъщи по-рано от останалите, защото в 19 часа трябваше да замина в командировка, и заварих Димчо, току що завърнал се от училище, силно разплакан, не можеше да се успокои. Наклеветили го, че счупил шкафа в класната стая. А той не го е счупил. И когото и от другарчетата си да запитвал дали са го видели че той го е счупил, всеки казвал, че не го е видял. Въпреки това били казали на учителката - Лариса - че той го е счупил. И тя приела това, не повярвала на Димо, и тя като всички се оказала недостойна и нечестна!

Какъв тежък удар беше това за неговата детска душа - първата среща с несправедливостта, първото разочарование от хората, от човека, когото си смятал за непогрешим!

Казвах на Димо, че това е дребна работа, че Лариса просто е искала да намери някой, който да поправи шкафа, че утре ще поправим вратата на шкафа, но това за него нямаше никакво значение и не го успокояваше. Главното за него беше обидата - не за него, а за другите - че са толкова лъжливи, клеветници и несправедливи.
Разбира се всичко бързо се оправи - брат му отиде и поправи шкафа, а справедливостта възтържествувала - Димо "вдигнал на бунт всички деца" и те казали на Лариса, че не той е счупил шкафа, че него въобще го е нямало в стаята, когато се е счупила вратата на шкафа, а шкафа е счупила... И после като й вИдел очичките на тази, тя едва не се разплаквала.

Разпитвам го, като гледам снимката на класа им, направена на 26 февруари, когато ставаха "Чавдарчета":
- Кое е най-веселото момче?
- Аз!
- Кое е най-веселото момиче?
- Христина!
- Кое е най-силното момче?
- Аз!
- Кое е най-умното момиче?
- Няма умно от момичетата.
- А кое е най-умното момче?
- Динко, аз, Дамян, Христо. Но ние нямаме винаги един и същ да е най-умен.

Преди първи май, на 30 април, първите класове имаха състезание - на въпроси и отговори. Отборът на първи "В" - клас, класът на Димо, беше от 5 човека, и Димо беше един от тях. Състезателите се избирали чрез гласуване. Най-много гласове получила Мая - капитан на отбора, и после Димо и още едно момче. Явно, въпреки че не се научи навреме да чете, вече се е наложил като един от добрите ученици.

На 2 май 1986 година, на село, ходихме с него с колелото на разходка, много надалече, зад Гора Волга. Видяхме два заека, кукувица, свраки. Той се возеше зад мен на багажника на колелото и фантазираше: ако един милион вълци, сто милиона мечки, двеста милиона лисици - нападнат едно зайче, и то с ушичките: бам, бам, бам - всичките ще ги избие. Или ако тези същите, плюс още двеста милиона лъва, нападнат едно охлювче, и то с рогцата си се отбранява и ги избива.

На връщане се научи сам да кара голямото колело по пътя - аз само лекичко го придържах за седалката, а вечерта по улиците на селото вече можеше съвсем сам да го кара - сам потегля, прави завоите на кръстовището, пада, продължава.
На другия ден пък с едно приятелско семейство излязохме сред природата. Понеже носех и пистолета, на момчетата им се прииска да стрелят. Поставихме един лист от тетрадка на около 25 метра от нас. Другите
момчета стреляха и куршумите вдигнаха прах край листа. После стреля батко му - той улучи, примерно ако центърът на листа е часовник, някъде към мястото на два часа. Накрая и Димката поиска да стреля. Страх ме беше да не би от големия откат да изпусне пистолета, но му поставих един патрон в цевта, той залегна, опъна ръчичките напред - за това много следях, да не би при откАта пистолетът да го удари по лицето, и гръмна. И порази листа точно в средата, в десятката! Всички му заръкопляскахме.
- Аз въобще не знам и не разбирах какво ми говорите там за равна мушка - каза ми после Димката. - Аз си се прицелих както си стреляме с фунийки. И когато да гръмне даже си затворих очите!
Как го е направил не знам, но първият му изстрел беше изключителен!

На 31 юни 1986 година Димо завърши първи клас. На тържеството аз не присъствах, присъстваше майка му. Но за почти всяко дете присъствали по 3-4 човека, родители и баби, та на някои деца прилошало. Димо си е казал стихотворението много добре. Свидетелствата раздавали по азбучен ред, без по никакъв начин да определят някои деца като по-добри. Само, когато давала свидетелството на Мая Христова - Мъничката Мая, толкова мъничка, че когато декламирала не се виждала пред насядалите отпред родители, та една майка казала: "- Мая декламира! Тя е толкова нисичка, че не се вижда!", Лариса не се стърпяла и казала:
- Умница Мая! Мая - молодец!
Защото в Мая Лариса е виждала своето детство - и тя такава мъничка!

Общото мнение на родителите беше, че Лариса е направила много за децата им в първи клас. Тя ги научи на много неща, тя им беше и другар, и бог, въпреки малкия си ръст!

На мен лично ми се струва обаче, че тя беше прекалено строга към тях. Децата прекалено се бояха от нея.

Написал бях за Димката едно стихотворение на българо-руски - с цел по-лесно да научи някои думички, но главно и с цел да преодолее, смеейки се, страха си от Лариса. Ето го:

СТИХИ ПРО ДИМА

Напишу стихи про Дима -
в них и правда, в них и рима!
Дима - мальчик молодец!
Он охотник, он - стрелец!
Он товарищ самый лучший,
он всегда у самой гуще!
Где опасност, где беда -
Дима лучший друг всегда!
Он природу изучает,
всичко живо защищает!
В городу, в лесу, у моря,
он весьол, не знает горе!
Ловкий он, горяч и смел !
Дима - истински орел!
С чанта, пълна с буквары,
тежки, не как комары,
всяка сутрин, по неволе,
уезжает Дима в школе!
В школе на всего запрет,
в школе разное стерпеть!
Там уроки задают,
обижают, даже бьют!
Педагог у них - Лариса!
Щом я видят - и ги втриса!
Самый лучший педагог -
и взискательный, и строг!
......
Но проходит месяць май,
наступает месец юни!
Для бегуни и крикуны,
это настоящий рай!
Да сте чели или чули
за противни каникулы?
Нет такие на земле,
ни у нашей стороне!
Но Лариса ги съсипа -
със домашни ги засипа!
Всеки ден писать диктанты,
каждый день читать романты,
каждый день решать задачи -
просто - да ти се доплаче!
Но настанет ли пора
наконец и за игра?

Все задания на дом
вы бросайте с волнолом:
пусть найдут свои кончины
в океанские пучины!
Вылезайте с нас на горы
в поднебесные просторы!
Солнце, воздух и вода -
пусть ласкают вас всегда!

Това беше краят на стихотворението. Но Димката ме накара да добавя още два реда:

"Наиграйте се добре,
а Лариса - да си мре!"

На 14 август, след като мина мандатната комисия и батко му беше приет за курсант-пилот, отидохме на село и там стана въпрос, че Ники е изкарал шестици и на изпитите в МЕИ, и във Военновъздушното училище.

- Шестиците са нищо - казах аз - По-важното е, че Ники и в държането си, и в поведението си се откроява като най-добър от всички - просто в последно време нищо лошо не може да се каже за него!
- Абе ти Ники не можеш да го платиш, такъв е Ники! А пък Димо ще бъде още по-добър и от Ники! Димо е огън! - каза баба му Петра. - Той е хем способен, хем никак не е страхлив! А пък това - и посочи братовчедчето му Петърчо - е много страхливо!

Но защо братовчед му, много умно дете впрочем, е толкова плах, докато Димо е самоуверен, смел и свободен в държането си?
Може би има значение това, че на Димо никога не съм се карал, не съм му поставял ограничения, защитавал съм го от упреците за дребни неща от страна на майка му. Докато братовчед му е бил възпитаван винаги със забрани - понякога безсмислени, само и само за да разбере, че не може да бъде така, както той иска!
Те живеят в Москва, но всяко лято идваха в България. Спомням си как в един следобед майка му и жена ми излязоха по покупки, а Петърчо го оставиха в апартамента при мене.
- Може ли да не спя след обяд? - запита ме той.
- Може.
- А може ли да взема това?
- Може.
- А може ли да си поиграя с това?
- Може.
- А може ли да погледам телевизия?
- Може. Всичко каквото поискаш, може!
И как той, след всяко мое "Може!", ме гледаше с огромно удивление - нима е възможно така да се разрешава!

Веднъж си говорехме с баща му за възпитанието на децата, и той ме упрекна, че лошо възпитавам Димката, че Димката непременно трябва да има страх от мене.

- Аз сигурно не бих могъл да бъда друг, дори и да бях убеден, че такова възпитание е вредно! - казах. - Но всеки търси, поне за себе си, как да оправдае поведението си. Така и аз: чел съм, че страхът е като щуката в бента: както щуката изяжда всичката друга риба, така страхът унищожава всички останали чувства. А също и това: че лошите страни ще напуснат детето от само себе си, без за това да са необходими никакви външни усилия, когато ги изместят буйно изкласилите достойнства! Може в някой период от живота си детето да е капризно, ревливо, побойник - но всичко това ще се израстЕ, както казва майка ми. И освен това: че детството не е само подготовка за живота - то е и част от самия живот! Най-хубавата му част!

С това смятам да приключа разказа си за първите седем годинки от живота на Димката.
С уговорката, че аз всъщност съвсем малко зная за този му период. Защото през цялото време бях много зает и съвсем малко време прекарвах със семейството си. Особено през първите му три годинки: беше точно както е в поемата:
"Красива дума - командир!
Но тя е страшна със това,
че всичкото ти време взема,
и с туй, подобно на смъртта,
от близките ти те отнема.
Ти тръгваш, а те още спят.
Завръщаш се - а те заспали.
Децата ти без теб растат
и постепенно те забравят!..."

Написах всичко това, за да го подаря на Димката: с мисълта, че като прочете какъв той самият е бил, и сам по-добре ще разбира децата си!



Публикувано от aurora на 21.01.2008 @ 09:22:49 



Сродни връзки

» Повече за
   Други ...

» Материали от
   angar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 3.8
Оценки: 10


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

26.09.2021 год. / 06:38:03 часа

добави твой текст
"Димката (край)" | Вход | 5 коментара (17 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Димката (край)
от trichocephalus на 21.01.2008 @ 14:36:29
(Профил | Изпрати бележка)
Стил-дневниците на Чудомир ;)


Re: Димката (край)
от angar на 21.01.2008 @ 15:02:03
(Профил | Изпрати бележка) http://angelchortov.hit.bg
О, не знам какви са дневниците на Чудомир. Но от разказите и фейлетоните му моите писаници са много, много далече! Не съм целял нито хумор, нито нещо съм разкрасил. Просто съм записвал неща, които иначе за детството си човек не би могъл да узнае. А за по-сетнешните си години детето може и самО да си спомня.
Благодаря ти за отзива!

]


Re: Димката (край)
от trichocephalus на 22.01.2008 @ 14:01:15
(Профил | Изпрати бележка)
Заповядай :
http://liternet.bg/publish2/chudomir/dnevnik/content.htm

едно от любимите ми четива.....

]


Re: Димката (край)
от angar на 22.01.2008 @ 16:31:16
(Профил | Изпрати бележка) http://angelchortov.hit.bg
Страшно съм ти благодарен!
Не бях попадал на тях, а наистина са чудесно четиво!

]


Re: Димката (край)
от LATINKA-ZLATNA на 21.01.2008 @ 18:37:53
(Профил | Изпрати бележка)
"...всичко трябва да става с игра, постепенно, без бързане,
без ядосване,а с безкрайно търпение." За да дойде невероятнотното!
Това е!

Но това е присъщо само на руснаците!

А колкото до несправедливостта, разочарованието от хората еже-
секундно се сблъсваме с тях, за съжалене!

Хареса ми!


Re: Димката (край)
от angar на 21.01.2008 @ 20:46:39
(Профил | Изпрати бележка) http://angelchortov.hit.bg
Благодаря ти, Латинке Златна!
Да, ежедневно се сблъскваме с несправедливостта, но първата среща с нея преживяваме най-тежко. Тя разклаща вярата ни в доброто и в човека!

]


Re: Димката (край)
от LATINKA-ZLATNA на 21.01.2008 @ 20:57:33
(Профил | Изпрати бележка)
Всяко сблъскване с несправедливостта разклаща вярата ни в
човека! Затова трябва много да внимаваме, за да не я допускаме!

]


Re: Димката (край)
от zinka на 22.01.2008 @ 09:27:20
(Профил | Изпрати бележка)
Поздравявам те АнгарЗа това, че си записалнещата такива каквито са били. Не си украсявал.
Четейки, човек може да се поучи и от доброто и от не- дотам доброто
- така, както се учим от живия живот!

Записваш ли внучетата ?

Здрав бъди !


Re: Димката (край)
от angar на 24.01.2008 @ 20:59:40
(Профил | Изпрати бележка) http://angelchortov.hit.bg
Внучетата си имат родители, Зинка. Надявам се те да го направят!
Но добре че съм записвал - сега всички в семейството се изненадват на някои неща; защото са ги били забравили!

]


Re: Димката (край)
от Ida (cwetiata_na_ida@mail.bg) на 24.01.2008 @ 09:43:07
(Профил | Изпрати бележка)
Ангар, поздравявам те за това, че си записвал и запомнил толкова мили спомени като тези детски шедьоври, колкото и да си бил зает! Пожелавам ти да изживееш и внуците това, което според теб не си успял напълно с децата си! Поздрави и късмет!


Re: Димката (край)
от angar на 24.01.2008 @ 21:00:35
(Профил | Изпрати бележка) http://angelchortov.hit.bg
Благодаря ти много, Идка!
:))))

]


Re: Димката (край)
от valsebnica на 24.01.2008 @ 13:05:02
(Профил | Изпрати бележка)
Красиво! Вълшебно! Прекрасно! Такова беше и моето детство! Почти същото като на Димката!


Re: Димката (край)
от angar на 24.01.2008 @ 21:03:08
(Профил | Изпрати бележка) http://angelchortov.hit.bg
Благодаря ти много, Вълшебничке! Трогна ме с хубавите си думи! И много се радвам, че детството ти е било толкова щастливо! Че си била толкова обичана!

]


Re: Димката (край)
от valsebnica на 24.01.2008 @ 21:14:44
(Профил | Изпрати бележка)
Но ти нима не си разбрал? Димката е мой връстник! Аз съм родена през 1978г. и не си крия възрастта!

]


Re: Димката (край)
от angar на 24.01.2008 @ 21:24:39
(Профил | Изпрати бележка) http://angelchortov.hit.bg
Разочарова ме! То това вече не е сайт, а детска градина! :((((

Да, сега още по-добре те разбрах! Ти не само си била така обичана, но си и расла по същото време както и Димката! Затова и всичко ти е толкова близко и понятно! Много се радвам!

]


Re: Димката (край)
от LATINKA-ZLATNA на 25.01.2008 @ 18:21:18
(Профил | Изпрати бележка)
Вълшебно цвете,
каква е тази суетност?

]


Re: Димката (край)
от angar на 28.01.2008 @ 07:33:42
(Профил | Изпрати бележка) http://angelchortov.hit.bg
Не е суетност, Златно Цвете. Просто човек се чувства най-добре сред връстниците си.
Марк Твен разказва, че когато хората попаднат в рая, където всичките им желания се изпълняват, първоначално всички възрастни и стари хора пожелават да станат млади. Но като постоят известно време сред младите, виждат колко са те празни, повърхностни, глупави и наивни. И сред тях им става безкрайно скучно, и накрая всеки пожелава да се върне и остава на тази възраст, на която е бил, когато е починал.
:))))

]