автор: angar

През месец август 1982 година - Димката значи е бил на три годинки и половина, бяхме за една седмица в Малко Търново. Ходихме , разбира се, на
Велека. Там Димката гази в реката. Носех го на рамо, а той с орлово око виждаше раците и ми ги показваше да ги хващам. Уловихме няколко рака. После той се къпеше в детския плаж - една плитчина малко по-надолу от моста. После го поставях на цимента в основите на моста, , а аз стоях пред него до гърди във водата. Димката скачаше напред като лястовичка, а аз го улавях във въздуха, цопвах го лекичко във водата и пак го поставях на цимента, който беше около 30 сантиметра над водата. Там до него си бях поставил и дрехите - анцуга. По едно време му хрумна да хвърли и дрехите ми. Взе ги и ми ги хвърли, и аз за миг си отвлякох вниманието да ги хвана, а Димката в това време загубил равновесие и падна в реката с главата надолу. Помислих, че ще се нагълта с вода. Бялото му тяло потъна в бистрата вода, почти достигна дъното, обърна се пак с главата нагоре и изплува. Беше си затворил очите и устата и не беше се нагълтал с вода. В първия момент се разплака:
- Ти защо не ме хвана!
Но като му казах:
- Браво, Димка, ти плуваш като видра!
И като му показвах с длан какъв пирует е направил във водата, зарадва се и гордо разказваше, че плува като видра.

Аз лежах върху едно одеяло под крушата и си четях нещо, а Димката седеше на гърдите ми и хленчеше за нещо. Накрая ме удари с една чаша по устните. Скарах му се свирепо и го отместих настрани от себе си. Димката няколко часа не ми проговори, само ме гледаше злобно и влага препълваше очите му. Накрая, след обяд, като се посдобрихме малко, ми казва: "-Ти си най-силният и от никой не те е страх, и на летището ходиш на работа, а като те ударят с една чаша, те боли!" - и в гласа му има огромна обида заради мен, че съм се оказал такъв несъвършен!

На 12 декември 1982 година почина дядо му по майчина линия. Димката още не осъзнаваше какво е смъртта. Като видя запалените свещи край дядо си, каза:
- Хе, дядо има рожден ден!
А сутринта, като се измъкна от леглото си и видя задрямалите край ковчега бабички, каза:
- Всичките баби спят, само дядо ми е умрял!

На четири годинки Димчо е юнак - може сам да си облича елечето и да го закопчава! А на четири годинки и половина - вече брои до 10 без да бърка!

Един съботен ден го взех в поделението. В сладкарницата закуси с чаша мляко. Опита го и каза:
- Това е военно мляко!
На тръгване към паркинга се срещнахме с командващия Военновъздушните сили - генерал полковник Любчо Благоев. Той приклекна на пътечката пред Димката, подаде му ръка и каза:
- Здравей юнак!
- Здравей!
- Как се казваш?
- Димчо. Ами ти?

Тук командващият, който беше свикнал само той да задава въпросите, явно се смути, но все пак успя да отговори:
- Аз се казвам Иван!
- Ами ти какъв си? - продължи с въпросите си Димката.
- Аз съм генерал!
- Ама иначе какъв си?
- Иначе съм командващ!
- Ами какво правиш?
- Ами командвам!
- Добре!
И се разделиха.

Когато се качихме в колата и потеглихме, аз му казах:
- Знаеш ли, Димка, генералът те излъга - той не се казва Иван, а Любчо!
Димката викна възмутен:
- Така ли? Веднага карай в милицията да кажем, че лъже! - той беше свикнал, че който лъже, ще го кажат в милицията. Опитах се да го успокоя:
- Ама той не искаше да те излъже. Само че толкова се обърка, когато ти го запита как се казва, че си забрави името! Забрави, че се казва Любчо, и каза: "Иван".
- Ей, никога не съм виждал толкова объркан човек! - каза Димката. - И аз някога не съм си казвал името, защото не съм искал да го кажа, но никога не съм го забравял!

През септември 1982 година се преместихме да живеем в София, и Димката тръгна на детска градина. Тук детската градина беше съвсем близо до нас.

Говореха за някой, който искал да се уволни и да отиде да става овчар в Австралия.
- Кого са го насрали овцете? - не разбира Димката.

Връща се с изцапани ръце от игра.
- Татко, ела да ми измиеш ръцете, че има много вируси по тях. Цяло царство вируси!

Вече сам си отива на детска градина. Излизаме от блока и аз наляво, той - надясно. И се прехвърля през оградата, за да не отива от противоположната страна на сградата, откъдето е входът.

Веднъж излизаме с него от къщи, за да тръгваме аз на работа, а той за детската градина, и Димката си пее:

- Прегърми ме, прегърми ме, с яд ме прегърми!...

- Какво е това "прегърми ме", знаеш ли? - питам го, като разбирам че всъщност иска да каже "Прегърни ме".
- Не знам.
- Нещо като тупни ме, блъсни ме, гръмни ме, удари ме! - така ли си го представяш?
- Да, така! - отговаря Димката.

Майка му отишла да го вземе от детската градина, а другарката й се оплакала от Димчо - бие се с децата, глези се, не слуша. И вкъщи в последните дни е така. Само аз го търпя - нека си прави каквото си иска, да скача, да играе с всякакви играчки, да ги изнася и ако иска - и да си ги губи; нали са си негови. Нека си се поглези - всяко нещо с времето си, ще го израсте. Ако сега не се поглези, може да стане глезльо като голям.
Майка му и батко му обаче го възпитават непрекъснато, което прави в къщата да се чуват непрекъснато крясъци, поучения и хленчене.

Една вечер Димчо се прибра от игра много късно, по тъмно - през лятото той често като излезе към 18,00 часа, се прибира към 21 часа - кален и мокър - ловили попови лъжички в една локва. Аз от коридора го прибирам веднага в банята, за да не го види майка му, събличам му мокрите гащи и гащички, чорапки, обувки. Трябва и потничето му да съблечем, защото и то мокро и кално. За да го преоблека, трябва да отида да взема сухи дрешки, а там е майка му. Димо не искаше да отивам, за да не разбере майка му, че се е изцапал. Връщам се и той ме пита:
- Майка видя ли те?
- Да.
- Какво каза?
- Че ще те пребие!
- Ами сега? Ако наистина ме пребие?
- Няма да те бие.
- Ама тя ме бие. И ме рита!
- Риташе ли те вчера?
- Да риташе ме.
- То беше защото ти я удари с химикалката в окото. А сега за такава дребна работа като едно изцапване няма да те бие.
- Ами ако ме бие?
- Тогава аз ще я убия с толкова най-различни смърти, че да се научи!
- Добре! - успокоява се Димчо.

А предния ден ние играехме с майка му арабски шах - с думи, и тя написа думичката "марва".
- Няма такава дума! - казах аз.
- Има! - каза майка му.
- Няма такава дума, ти играеш нечестно! - извика Димо и захвърли химикалката по нея, и за нещастие химикалката я удари точно по окото. Димчо се скри под масата, но тя го измъкна оттам и го наби, за да се учи друг път да не хвърля така и да не се бие.

Докато се хранехме, Димчо ми каза:
- Искам само на тебе да ти кажа нещо! - и ми прошепна на ухото: - Когато порасна, искам да се оженя за Дианка!
Дианка е момиченцето, което живее над нас. В детската градина са в една група. Тази вечер играха заедно с нея до тъмно край локвата. По-късно същата вечер аз го запитах:
- А Дианка иска ли да се омъжи за тебе?
- Да.
- Тази вечер ли си го казахте?
- Да!

Всичко описано до тук се е случвало до 12 юни 1983 година, т. е. преди Димката да навърши четири годинки и половина.

През юни бяхме на море. Димо се научи да се къпе. Влиза до шия във водата. А като легне на дюшека, можеш да го блъскаш - като плуваш с плавници, много навътре в морето. Вечер играеше до късно, а след лягане му прочитах две три приказки, докато заспи. После в Малко Търново ходихме в гората. Носех го на рамо. А тази година поради обилните дъждове имаше толкова много жабчета! Аз такова чудо дотогава не бях виждал. Шосето беше станало хлъзгаво от размазаните от колите жабчета. В пъзлака нямаше как да стъпиш, без да настъпиш жабче.Поради това и много водни змии имаше - пълзяха по поляните далече от реки и долове. От рамото ми Димчо съгледа една змия. Аз я ударих с камък, колкото да не може да се движи, а Димчо я доуби с камъни. Нарече я "слънчева змия", защото, когато я видяхме, се припичаше на слънце.

Имахме гости, и гостите разказваха, че някакви момчета откраднали нещо и че милицията ги хванала, но понеже били синове на важни хора, нищо не им направили.
На другата сутрин Димчо пита майка си какво са ги направили момчетата в милицията. А на въпроса защо пита отговори, че той в детската градина скрил някаква топка, но после забравил къде. И една лоша другарка много му се карала и казала, че ще го каже в милицията. Но много време минало оттогава и сигурно няма да го каже.

Един ден през месец август, като ходих в авиолекарската комисия, взех и Димката - исках да му прегледат зрението. Когато да тръгваме, майка му му казва: и като те питат нещо лекарите, да отговаряш, а не да мълчиш! Тя имаше предвид че ще го питат как се казва, на колко годинки е и др. подобни.
- Ами, ако ме питат нещо, което не знам? - запита Димо.
- Какво например?
- Например защо е дълга шията на жирафа?

Оказа се, че зрението му е добро, нервно-психическото му състояние също е нормално, но има трета сливица, която наесен трябва да се махне.

Доктор Балуков - началникът на авиомедицинският институт, го извика, пита го как се казва, къде живее, на колко е годинки, и го записа за пилот. Но ако: не слуша, не яде, не спи и когато стане ученик не се учи, татко му да му каже и ще го отпишат!

Седнахме да пием кафе. Доктор Докова извика на доктор Маджарова:
- Надя, хайде идвай!
Това много се хареса на Димката:
- Хехехе, Надя малката от детската градина! Надя, Надя, Надя!

Към 11,30 часа исках да го оставя в детската градина, а сам да отида на работа. Исках да го предам на учителката, но преди детската градина Димо ми каза: "- Хайде, връщай се сега. Аз сам ще отида."

Ние бяхме предупредили другарката, че този ден той ще закъснее. Но Димо е запомнил от нея, че "толкова закъснели деца не приемаме", и затова въобще не е отишъл, а си е останал сам да си играе навън до 17 часа, когато майка му го взе.

Тя беше много ядосана от това, че той не е отишъл на детската градина. Аз го питам:
- Дима, защо не отиде на детската градина? По-добре ли ти беше сам?
- По-добре ми беше.
- Ами не беше ли гладен? (имах предвид че не беше и закусил.)
- Не.
- Ами не ти ли се спеше?
- Не.
- Ами не беше ли жаден?
- Да, само дето бях много жаден.
- Не можа ли да намериш отнякъде да пиеш вода?
- Отникъде не можах. Нали тези, които са ни познати, ги няма. И леля Лили е на работа. А от локвите не може да се пие - нали всички локви вече са изсъхнали!

Излизам една вечер, вече към 21 часа, да го прибирам. Виждам го да тича заедно с няколко деца, размахал пистолет играчка. Видя ме и ми се скара:
- Защо идваш? Няма да се прибера, докато тия двама мои приятели не се приберат! Толкова ми се играе! Хайде, отивай си и да не си дошъл повече! Ако само те видя, ще ти избия зъбите!

И е толкова смешно да слушаш това от такова дребосъче, което е на четири годинки и половина!

А не ме ли възмущава и плаши това негово "невъзпитано" държане? Ни най-малко! Аз бях уверен, че това е нормално, че така и трябва да бъде! Че всичко това ще се израсте!

Чета му за животните - че има насекомоядни и млекопитаещи...
- Хехехе, млекопикаещи! - смее се Димчо!

Една вечер със съседа от долния етаж, полковник Балканов, работим нещо по мебелите в детската стая. Жена ми приготвя нещо в кухнята, за да се почерпим след работата. По едно време при нас влиза Димката. "- Чичо Балканов, може ли да те запитам нещо?" "- Питай, Димчо." "- Ще идваш ли скоро, защото аз вече съм много гладен, а мама казва: няма да си вземаш нищо от масата, докато не дойде чичо ти Балканов!"
А Балканов - който и по ръст отговаряше на името си - разказа как веднъж Димчо, обръщайки се за нещо към него, му извикал:
- Хей, Балканов! Балкане! Балканче!

На 30 септември изрязаха третата сливица на Димчо. Колебаехме се - някои ни съветваха да се извадят и трите сливици наведнъж, и операцията да бъде с упойка. Но лекарят от военна болница, където отидохме на преглед, за да решим кога да го оперират, каза че трябва да се извади само третата сливица, и че това може да стане веднага и то без упойка, и ние се съгласихме. И съжалихме - защото без упойка беше много болезнено и ужасно за Димчо. Но наистина след това много бързо се оправи и оттогава не е боледувал.

Завчера паднал и си порязал ръката на едно стъкло. Доста кръв изтекла, изцапал си и дрехите, но не плакал, а само си поемал дъх:
- И-и-иих! И-и-их!
- Браво, Дима! - казах. - Ти си се държал мъжествено!
- Да, ама знаеш ли колко трудно ми беше. Половината от силата на тялото си употребих, за да се държа мъжествено!

Отпразнувахме петия рожден ден на Димката! Висок е 109 сантиметра, тежи 16,800 килограма. Знае няколко стихотворения и песнички от детската градина. Но е ужасно своеволен. Ако реши да ги каже сам, казва ги; ако не - не можеш да го убедиш. Така и на рождения си ден не каза нищо.

Скарахме се на батко му, че нещо беше направил в училище. Димчо пита:
- Как ще го накажете?
- Ще го вкараме в банята и ще изгасим лампата! - отговаря майка му. Димчо след малко казва с насълзени очи:
- Толкова ми се плаче, защото ми е мъчно за батко. Само ако някой каже нещо весело, ще се развеселя.

Обича да му разказвам и пея песента за Митуша (раненото момиче, убито от полицаите). Пея я по мелодията на "Орльонок". Веднъж, преди да заспи, като му я пях, очите му се напълниха със сълзи и сълзите потекоха по възглавницата. Обича и песента "Орльонок". Понеже я имаме и на плоча, майка му го пита:
- Кой я пее по-добре - на плочата или татко ти?
- Татко, защото той я пее по-тъжно!

Понеже майка му вкъщи за всичко и на всекиго се кара, Димчо отива при батко си и му казва:
- Батко, очаква те нещастие! Мама каза да отидеш при нея!

Веднъж, не си спомням по какъв повод, казах че винаги съм бил силен.
- Хехехе, - каза Димо. - Толкова си слаб, че аз те надвивам! И на футбол те бия!
- Да, ама защото той ти се предава! - казва батко му.
- Ще се предава ами - защото иначе ще загине! - убедено казва Димчо.

Днес другарката казала:
- Само Димо ли знае? Никой друг ли не знае? - хвали се Димо. А и преди два дена пак казала същото!

По радиото изпълняват някаква песен.
- Тази песен е за любов! - казва Димата.
- Ти не обичаш ли песни за любов? - го питам.
- Не обичам и докато съм жив никога няма да обичам!

От месец септември, т. е. от четири годинки и осем месеца, спи сам в стаята на батко си, на своето креватче.

Сбили се с едно друго момче в детската градина, и понеже Димо го удрял с шапката си, пискюлчето на шапката му се скъсало.. Когато го взех от детската градина, ми казва:
- Искаш ли да ме защитиш, като кажеш, че ти си скъсал пискюлчето?
- Да, ще те защитя, ще кажа на майка ти, че аз съм го скъсал.
- Тогава аз ще ти кажа една тайна!
- Кажи ми я!
- Не, след като видя, че ме защитиш, защото ти иначе можеш да ме излъжеш!

Вечерта казах на майка му, че като съм опънал шапката му, а пискюлчето се било замотало в презрамките му, то се е скъсало. И майка му заши отново пискюлчето за шапката. Сутринта тръгваме с него към детската градина и аз му казвам:
- Хайде, Димачка, кажи ми сега тайната!
- Добре. Когато майка ми ти се кара, ще й кажеш: толкова много думи за една малка шега! Аз ще прибера нещата и Димчо ще ми помага! Защото аз вече мога да ти помагам!

Караме се за нещо на брат му. Димчо се изправя на леглото и казва:
- Няма да измъчвате батко, че ще започнат пакостите!

Димо каза:
- И нас днеска ни изпитваха в детската градина - по руски.
- Ами!- не вярва батко му. - Върху какво ви изпитваха?
- Върху столчетата, върху какво! - отговаря Димо.

Гледаме по телевизията, показват някаква картина.
- Това портрет ли е? - пита майка му.
- Не, икона е! - отговорих аз.
- Аз виждам само човек, не виждам и кон! - каза Димката, който още не знае думата "икона".

Димо казва много хубаво стихотворенията. И за Осми март - денят на майката, и за 18 февруари - за Левски. Най-хубаво ги казва и най-дългите стихотворения на него ги дават.

Вчера, на 30 април 1984 година, т.е. на пет годинки и половина, Димо ми казва една гатанка:
- Не се държи, а не пада. Зиме и лете все е оранжево! Какво е това?
Аз се предавам и той ми казва отговора:
- Това е борчето.
- Ами защо не казваш, че зиме и лете е зелено, ами казваш че е оранжево?
- Защото тогава ти веднага ще познаеш! - казва Димо.

През юни 1984 година - Димчо е на пет годинки и половина, на път за Малко Търново спряхме в сестра ми, в Бургас. Мъжът й, вуйчо му на Димчо, като запален въдичар, беше наловил и изпържи попчета. И като ги сервира на масата и ги опитахме, го запита:
- Дима, харесват ли ти попчетата?
- Да, много са хубави! В коя църква ги налови?

В Малко Търново го оставихме при родителите ми, а след месец и половина като се върнахме да си го вземем, той станал готов странджанец. Ходи си сам навсякъде. Като отидохме на Велека, сам хваща рачета и даже големи раци. Не го е страх от водни змийчета - хваща ги за опашката.

Веднъж ме запита:
- Татко бе, кога хората се влюбват?
- Когато Амур прониже сърцата им! - отговарям.
- Ами кой е Амур?
- Едно ангелче с крила и лък със стрели. Виждал ли си го?
- Да, имам го на една серия (той събира хартийки от дъвки с картинки на тях).
- Ако прониже например теб и Дианка, ще се влюбите и ще се обичате.
- Значи Амур е пронизал сърцата на батко и на кака Нора! - казва Димчо.
- Така ли? Откъде го знаеш това?
- Защото те си играят и си говорят всякакви глупости!

Връщахме се от село през Витиня. Там имаше голямо задръстване, колата ни прегря и спряхме край шосето докато водата се поохлади. "- Татко, нали знаеш как се пее в песента: резервоарът е пробит, опашката гори, крилото е счупено, а машината лети ли, лети! А пък ти - само водата ти завря и спираш колата!"

Димчо влезе в кухнята, където бяхме с майка му и с батко му, и ми каза:
- Ела в спалнята да ти кажа нещо.
И като отидохме двамата там, ми казва:
- Трябва да отидеш утре в детската градина при другарката.
- Защо?
- Защото й отговарях и тя каза някой - ти или майка да отидете утре при нея.
- На майка си каза ли?
- Не, защото тя ще започне много да кряска. Ще дойдеш ли?
- Да, утре ще мина да те взема и ще говоря с нея.
- Добре. Но на майка няма да казваш!

Аз му казах, че отсега нататък трябва винаги да слуша другарките, да изпълнява всичко, което те искат и му кажат, защото и на тях им е трудно и той трябва да им помага. Димчо обеща.

На другата вечер отидох да го взема от детската градина и се обадих на другарката му - Ерменкова. Тя каза: много е умен, много е способен, но се държи понякога безобразно. На лелята отговаря, на другарката Христова, и на мене: вече три дни - аз кажа две, той - двайсет! Особено вчера по физическо много грозно се държа. Не зная, може би вие вкъщи му разрешавате така, но трябва да вземете мерки, сега трябва да се отстрани тази черта, иначе в училище много ще си пати.

Аз мислех, че той не е знаел как да се държи и затова се е държал така безобразно невъзпитано. Реших че ще запитам след няколко дни има ли ефект от разговора ни или не.

За това му безобразно държане другарката Ерменкова не го била наказала. Но по-рано, преди няколко дни Димо каза, че в детската градина са го наказвали. Как? По най-обикновен начин - с лице към стената. А има ли и други наказания? На колене върху части от строител. Знаеш ли как боли!

След десетина дни отидох да го взема от детската градина. Брат му вече го беше взел, но говорих с учителката му, която каза че Димо се държи вече много добре и нямат никакви проблеми с него.

За Новата 1985 година дядо Мраз му донесе много хубави подаръци - и Димчо не знае защо така, уж не беше слушал много! Една дървена ловна пушка и един вертолет, който въртеше витлата, рулираше, отваряше един люк и стреляше с оръдия. На пушката беше изписано: "На храбрия Дима от дядо му Мраз!" Имаше и една друга пушка, на която пишеше "На умния Дима от дядо му Мраз!", но аз казах:
- Тая пушка не е за нашия Дима, той не знае буквите!
Тогава Димо каза, че иска да ги научи, и за десет дена научи 15 буквички и може да чете двубуквени срички.
(Краят следва)