автор: miglena

Даахх, днес разбирам
колко остри са зъбите
на реалността... Плътта не,
душата ми раздира разстоянието,
което между теб и мен е тя...

Деля те не със другите жени,
деля те със реалния живот...
Там словата ми увисват...
мъртви камъчета, отронени
от груба стъпка... политат
стремеглаво в пропастта...
и ти... О, ужас... ти, който в
приказното измерение заедно
със мене пишеш, дишаш...
ти... не ме разбираш...

Делят ни не реални метри,
дели ни моят обречен живот...
Аз мога с образи от чувства
да връщам вярата във всяка
политнала към отвъдното,
изпразнена, опустяла, уморена
от повторенията на едно и също
клета човешка душа... мога
на невярващите в нея... да я...
подаря... но не мога с теб да съм
и ти... разбираш най-добре това...

Дели ни тънка нишка, паяжина само
разделя живота от смъртта...
Тъй лесно е отровен паяк да я скъса,
когато нежността превръща се в...
насмешка, във високомерен тон...
Смъртта е винаги на дъх разстояние,
няма никакви гаранции... и "ДЗИ" няма...
Лепкавите смъртни пръсти дебнат,
обърни бързо глава наляво... и
ще видиш сянката им... Там е... Знам...
Затова съм ... така влюбена в живота...
ти... може би... разбираш...

Делят невидими трептения обичта от
неразделния й спътник - сластта...
Въобразяваме си, че желанието може
да замести близостта на погледа, във
който бих могла да видя... своите...
неродени деца... Заместваме с игрички,
флиртове, празнодумия и сатира онова,
липсващото, бленуваното, изчезналото,
незнайно как изплъзнало се измежду
небрежните ни пръсти ... чувство...
не искам да го назовавам.. то вече...
няма име... бях го нарекла с твоето...
сега, как да го наричам... вече не знам...
Пак, пак, пак... отново няма да има кой
да ми казва "добро утро" с усмивка...
пак съм... сама... разбрах...
Но защо?... Ти ... разбра ли...

********
Без посвещение... не на "моя"...
изчезнал... неназован... :(((
Остава ти само... един живот време...
за да разбереш... какво не се случи...
Аз ... в миг разбрах...
И ЗА ТОЗИ МИГ ... ПАК ... БЛАГОДАРЯ...