автор: ufff

(заради Есперанца)

Слабостта я превзе дотолкова, че и се прииска да е далеч оттук, в друг свят и в друго време. Или да бъде сгушено семе в пазвите на земата, изчакващо добър дъжд и категорично в ласката си слънце, преди да се осмели да покълне.

Някой докосна ръката и. Микоми се обърна.
Срещна погледа на стареца. Той я гледаше с такава огромна надежда, че момичето усети как се изпълва със сила и увереност в себе си. Тя си спомни, че другото и име всъщност е Надежда, че когато човек иска нещо много силно, то се случва. Вече знаеше как да постъпи.

Микоми вдигна очи нагоре, разпери ръце и...полетя, да. По-високо от най-високото небе. А от от синьото и аидзоме започнаха да се сипят истински лъчи, звезди, дървета, цветя, птици, семена и да попадат на предишните си места, отпреди времето на войната. После заваля най-чистият дъжд, който изми хората до очните им дъна чак.
Своето аидзоме пък старецът напълно разнищи и раздаде на втрещените войници по малко кончè, с което да закрепят сърцата си, докато сърцата им зараснат.


Не знам как завърши цялата история, но знам края на част от нея.
Мина нужното време, което в приказките тече по-бързо, а в реалността - по-бавно. Тогава Микоми срещна един младеж. Младежът много приличаше на Глупака-който-винаги-ще-остане-Дете. Той и подари най-красивия връх на света, засади безсмъртно дърво в нейна чест и остана при нея.
А старецът тръгна на най-дългото пътуване в историята на Земята. Сега той прави бавна околосветска обиколка по домашните огнища и разказва приказки на всички, които обичат да ги слушат. Имайте търпение. Ще дойде и при вас.