автор: Slon-Madrigal

Живял някога в един едно велико и забравено вече царство един майстор – златар, чието име било Георги. Майстор Георги правел най-хубавите накити от злато и сребро, които можели да се направят и толкова тънко познавал душата на металите на скъпоценните камъни, че спечелил с умението си уважението и приятелството дори и на царя на тази отдавна забравена страна. И един ден владетелят го повикал при себе си и му казал:
- Майсторе, искам да направиш пръстен за най-малката ми дъщеря по случай нейното пълнолетие.
Поклонил се Георги до земи и запитал с наведена глава:
- Ще направя, царю, пръстен, но защо никой до сега не знаеше, че ти имаш дъщеря? Всички познаваме красотата и силата на синовете ти, нека да се умножат дните им до безкрая, ала странно е това, че ми говориш за дъщеря…
- Не ме питай по-добре нищо повече, майсторе – смръщил се царят – а се залавяй за работа, защото денят на пълнолетието наближава и ако не се справиш – погледнал го царят в очите – те чака смърт.
Излязъл майсторът от царския дворец изпълнен със страх и лоши предчуствия. “Какво ли е накарало този мъдър и прозорлив мъж да крие толкова време собственото си дете от света?” – мислел си майсторът и тъй като не могъл да намери отговор на загадката, се заловил с направата на пръстена.
“Каква ли ще е тази чудна девойка” – не спирало да се блъска обаче сърцето на майстора в гърдите му – “ дали красотата й е неземна или грозотата й е толкова отблъскваща, че да заслепява… Всичко има по белия свят. А как да направя пръстен за царската дъщеря, като дори не съм виждал очите й, какъв камък да сложа, за да зная, че ще й хареса..” Не мигнал майсторът дни и нощи, тънката златна жичка на пръстена сякаш започнала да пари дланите му, умореният му ум искал почивка, но сънят все не идвал и не идвал. Започнал майстор Георги да ходи из тъмните улички на града нощем сам, хората и животните се отдръпвали от пътя му, и той бродел ли, бродел, докато една нощ се не се озовал в онзи злочест край на града, в който живеели най-бедните и нещастни негови жители. Внезапно на пътя му се изпречила някаква старица, майсторът се спънал в нея и я прекатурил. Старицата изкрякала нещо недоволно и докато се надигала, казала сякаш на себе си:
- Да знае майсторът, че този пръстен ще е съдбата му, няма да го прави, няма да; но не знае, и ще го направи; защото така е писано, всеки прави съдбата си…
- Как може един пръстен да е цяла човешка съдба, старо! – викнал майсторът, а бабичката продължила, сякаш нищо не е било:
- Всичко, всичко се плаща на тоя свят… И той ще си плати, но дали няма да е късно, не зная, навярно не, навярно да; но не е в това, че ще се плати, а дали ще разбере, в това е работата, да…
- Мълчи, бабо! – заговорил нещастният човек – или поне ми кажи – наистина ли е толкова красива тази, за която само съм чувал, или е лъжа на въображението ми…
Бабата дори не го погледнала, станала, взела си тояжката, на която се подпирала и изчезнала зад един ъгъл. “Нима ще се уплаша от бръщолевенията на една луда жена? “ опитал да се успокои майсторът. “Не, зная какво ще направя, зная.”
Отишъл той в двореца и поискал да говори с царя.
- Защо ме безпокоиш, майсторе, нима направи вече пръстена? – попитал владетелят.
- Не съм, царю честити, и за това идвам при теб. – отвърнал майсторът. – с теб се познаваме от години, ти знаеш таланта ми, познаваш и мен по-добре от най- верния си слуга; и сега аз те моля – нека за миг зърна дъщеря ти, за да зная поне какъв цвят са очите й…
- Безумецо! – скочил царят – как може да искаш това от мен! Заклел съм се пред боговете да не покажа лицето на дъщеря си докато тя не навърши пълнолетие; дадох клетва, за да запазя крехкото й здраве още, когато се роди; тя е моето единствено съкровище, аз нямам друго по-ценно от това дете, а ти искаш да прекрача клетвата си заради някъкъв си червей, заради теб!
Паднал на колене майсторът пред царя и замълчал, докато оня не се успокоил.
Тогава майсторът се изправил и му казал:
- Аз ще направя пръстена утре. Донесете ми мярка от пръста на царската дъщеря и пръстенът ще е готов на зазоряване.
След малко донесли на майстора златна кутийка с мярката и той си тръгнал.

Дълго държал майсторът в огъня двете златни нишки на пръстена , преди да ги съедини. Когато блясъкът на златото вече започнал да гори очите му, извадил кутийката с мярката, отворил я и видял вътре тънък ален конец. Когато извадил конеца и го погледнал срещу светлината, за да определи мярката, видял, че върху конеца се бил увил дълъг женски косъм. Посегнал майсторът, разплел косъма и го заразглеждал омаян, а той придобивал ту ален, ту златен, ту тъмен цвят на светлината на огъня. “Не можеш да притежаваш всичко, не можеш да знаеш всички тайни” сякаш му говорел косъмът, и майсторът дочувал ту тих момичешки смях, ту злобно старешко кискане , а косъмът сякаш все повече и повече се увивал около пръстите му, сякаш бил жив. Посегнал майсторът, откъснал го от ръцете си и понечил да го хвърли в огъня. Но вместо това изведнъж го допрял до разтопените нишки злато на пръстена и косъмът сякаш се слял със стопения метал, а двете страни на пръстена се съединили в съвършен овал.

На другата сутрин занесли пръстена на царската дъщеря, тя открила за миг аленото було, под което я криели от света и посегнала да сложи тънката халка на пръста си, но изпищяла и изпуснала пръстена. Втурнал се царят в покоите на дъщеря си, а тя лежала бездиханна на пода, край нея аленеело булото.
- Мъртва ли е?! – завикал нещастният баща
- Не е, царю – уверили го лекарите – но спи. Спи много дълбоко.Ето вижте, наранила е пръста си тук…
- Как? Как така е наранила пръста си?! – попитал смаяният цар, а лекарите и прислужниците му разказали как момичето посегнало да сложи пръстена и какво се случило после.
Царят веднага наредил да повикат мастора. Явил се майстор Георги в двореца мрачен и прегърбен, не вдигнал очи от пода, докато му говорел царят.
- Ти излъга доверието ми, майсторе, и сам го знаеш. Ти посегна на най-милото ми. Но на мене ми е жал за таланта ти и ще ти позволя сам да избереш собственото си наказание.
Без да вдигне очи от пода, майсторът казал:
- Прогонете ме далече от погледа си тогава, господарю, и аз ще си отида.
Лицето на царя, който бил дълбоко привързан към майстора потъмняло от гняв и болка, но той не казал нищо, махнал с ръка и стражите извели майстор Георги извън града, взели му всичко, което носел със себе си, като му оставили само дрехите на гърба и го прогонили на милостта на дивите животни и случайните пътници.


Минало се време. Царската дъщеря постепенно преболедувала и дошъл денят, в който лекарите най-сетне казали, че вече всичко е наред. Бащата не бил на себе си от щастие, и тъй като девойката била вече пълнолетна, той най-сетне й позволил свободно да се разхожда и да опознава света и хората. Обиколила царската дъщеря целия дворец, радвала се като дете на водоскоците и на мозайките, които поразявали със своя блясък и красота, и един ден видяла в градината една бабичка, която полека вадела бурена и си приказвала сама. Приближила се царската дъщеря, любопитна да чуе какво толкова си говори бабичката.
- Тя не знае, не се досеща, никой не й е казал, че пръстенът е нейна съдба… Тя живее в мрак, никога не е виждала какво крие той… Защото не всичко е видимо за очите, не всичко, и всеки сам прави съдбата си такава, каквато е, да…
Слушала царската дъщеря странните думи, не могла да разбере нищо, но в щастливата й душа се прокраднало някакво съмнение, че не всичко, което й показват, е истинско и такова, каквото е всъщност. Бляскавите й очи потъмнели, тя вече не се смеела, не играела около водоскоците и баща й, царят, се разтревожил отново за здравето й.
- Мили татко – казала му тя – сънувах снощи един пръстен… Не е никой от прекрасните пръстени, които си ми подарил, а ми се иска да го имам… Повече от всичко на света…
- Кой ти каза за този пръстен? Веднага ще наредя да го набият с камшици! – попитал разгневен и отчаян царят.
- Никой, никой , татко, аз го сънувах. Къде е пръстенът, кажи ми, защо не ми го дадеш?
Тогава царят разказал на дъщеря си всичко, което се било случило с пръстена.
- А ти знаеш ли сега къде е майстор Георги, татко?
- Не зная, и не искам да знам. – казал царят и излязъл от стаята.
Царската дъщеря мислила дълго за майстора, докато накрая разказаната от баща й история започнала да й прилича на приказка, която повтарят през малко дете, за да го залъжат и да скрият от очите му истината. Спомнила си тогава девойката за бабичката в градината и решила следващия път да проследи старицата, за да види какво ще направи. “Тя сигурно знае нещо за майстора, може би той е жив, може би не са го разкъсали дивите зверове, може би нищо не е такова, каквото ми го казва татко” си повтаряла девойката и наистина една сутрин отново видяла старицата в градината. Бабичката оплевила бурена, събрала го в престилката си и кротко излязла от царската градина. Царската дъщеря се престрашила и тръгнала след нея. Влязла старицата в ниска прихлупена къщица, свалила опърпаните си дрехи и девойката, която се била скрила под прозореца едва не извикала: под одеждите на бабичката се криел млад мъж с мрачно и потъмняло от премеждия лице.
Много пъти идвала скришом царската дъщеря и гледала как живее младият мъж в бедната си хижа. Преоблечена в дрипи, успяла да разпита другите бедняци, съседи на непознатия и разбрала, че младият мъж не винаги бил беден и изпаднал като сега, ала хората не знаели повече, защото и самият странник не говорел много, макар, че не отказвал помощ никому и навярно бил добър човек.
“Той сигурно е някой голям престъпник, щом се преоблича като старица, за да не го познаят” – мислела си царската дъщеря – “ и в същото време трябва да е много смел, за да го прави под носа на баща ми” усмихвала се тя на себе си и неусетно, без да разбере, се влюбила в непознатия.
Царят с радост следял промените по лицето на дъщеря си – девойката пред очите му разцъфтявала, върнало се щастието в погледа й, тя сякаш не стъпвала на земята. Повярвал измъченият баща, че бедата най-сетне е отминала и един ден повикал дъщеря си в покоите си и й казал:
- Дете мое, ти изпълваш със светлина дните ми, не знаеш колко са ми скъпи усмивките ти, които така щедро раздаваш на света… Реших да изпълня и желанието, което имаше – да видиш пръстена, който си сънувала наяве. – казал това царят и извадил малка кутийка – Давам ти го, но внимавай, дете мое, пази се, и дано той ти донесе щастие.
Царската дъщеря грабнала радостна кутийката и отърчала веднага в градината, за да сложи пръстена. Той прилегнал идеално на нежната й ръка, не се появила нито болката, нито замайването. Блясъкът на златото бил ослепителен. Царската дъщеря затанцувала щастлива из градината “Татко не е бил прав, никакво зло не може да се крие зад такава красота, майстор Георги не е искал да ми навреди…” Ала внезапно бледина покрила нежното лице, очите помръкнали и царската дъщеря се струполила на пода бездиханна. Никой не могъл да извади пръстена от ръката й, той сякаш бил прилепнал за тънкия й пръст като втора кожа и магическата му сила завладявала все повече крехкото тяло на царската дъщеря.

Месеците минавали, ала нищо и никой не можело да събуди болната девойка. Появила се треска, лекарите се борели денонощно за живота на дъщерята на царя, ала девойката нито се подобрявала, нито се влошавала.
Най-накрая отчаяният цар наредил да обявят навред из царството, че ще даде каквото пожелае на онзи, който излекува дъщеря му от болестта й.
Извървели се през двореца много лечители и магьосници, накрая пред царя се явила и бедната бабичка, която царската дъщеря била видяла в градината . Не знаел царят кой се крие под дрипите и пуснал старицата при дъщеря си.
- Искам всички да излязат – казала бабичката и я послушали, какво можела да направи една стара и болна жена на царската дъщеря.
Тогава младият мъж влязъл в покоите на болната девойка и като свалил старческата забрадка, дълго се взирал в измъчените черти на царската дъщеря.
- Само аз знам през какво мина душата ми, за да стигне до тук, любима – казал той – Не вярвах, че ще мога да застана пред теб и че ще си тръгна, без да съм те докоснал, след като всичко за мен пропадна, след като душата ми се обърна, разболя се и оздравя…Ти идваше при мен неузнаваема, а аз се правех, че не те виждам, подмамвах те и те водех към отмъщението... Дойдох при теб, за да те поведа към гибелта ти, защото гордостта ми и глупостта ми ме водеха като фар, но сега съм сляп…Колко съм бил сляп, господи!… - извикал майсторът, защото това именно бил майстор Георги – но все пак Бог ме опази от бедите, за да те спася и това мога да направя,любима.
След като казал това майсторът внимателно извадил пръстена от ръката на царската дъщеря и го хвърлил ядно през прозореца. Девойката веднага започнала да се съвзема, треската бавно отминавала, и когато болната заспала оздравителен сън, майсторът тихо се измъкнал от покоите й и се върнал незабелязан в бедния си дом..
На другия ден на прага на къщата потропали царските стражи и завели старицата пред царя, който посрещнал мнимата лечителка в една тъмна стая и й заговорил с отпаднал и отчаян глас:
- Е, бабичко, нищо не можа да направиш за моето дете, нека се помолим за душата й…
Щом чул това, майсторът извикал ужасен и се хвърлил отчаян на пода, искало му се земята да го погълне и мъките му да свършат.
Ала тогава до него се приближил царят и сложил ръка на рамото му
- Изправи се, синко, майсторе, зная кой си, видях скръбта ти и ти прощавам.
Смаяният мъж се изправил и попитал :
- А кой ти каза, че това съм аз? Не ти ли каза някой, че може да съм демон, зъл дух, дошъл да те унищожи?
- Дъщеря ми не би отдала сърцето си на демон, майсторе, ти си честит човек. – отвърнал царят и в този момент вратата се отворила и в стаята влязла царската дъщеря, която се втурнала към майстора и го прегърнала с всички сили.

Така завършила историята на майстор Георги и царската дъщеря. Двамата живели дълго и щастливо, но никой повече не узнал какво се случило с пръстена, може би потънал вдън земя, кой знае?…