автор: kir4ote

Светът бе млад, планините зелени,
Луната светеше неопетнена,
нито една дума не бе употребена
и потоците играеха...
Аз се пробудих, пробудих се сам.
Дадох имена на безименни височини и долини;
отпих от девствени извори;
Спрях се пред образ мил,
яви се корона от звезди,
като бисери на сребърен конец
с криле от светлина...
Светът бе справедлив, планините високи
в стари времена.
И нямаше тъга в слънчевата светлина,
бистри небеса, безбрежна синева...
Светът бе красив с твоята красота.

На резбован трон седеше ти
в скута на Дърво,
златни листа, сребърни клонки.
Светлината на слънцето и луната
и звездите светеше в очите ти.
И заслепен аз спрях,
пред красотата ти онемях.

Разцъфна нежен цвят,
бяла лилия засия,
пелена покри земята.
Сянка тъмна отлетя нейде в безкрая.
Нежен допир на роса - ръка,
слънчев лъч в сумрак - усмивка,
свж бриз в горещина - аромат,
парещ въглен в длан - целувка...

Светът е прелестен, планините заснежени,
носен от крилете на ветровете
образ мил,
събужда красотата в Природата,
носи радост в сърцата,
изпълва с любов душата ми...
Долети до мен, образ мил,
дари ме с красотата си, Любима...