автор: miglena

Дъхът ти е лък от коприна, все още омайно пропита с уханието на японски черешови клонки, сгушени в постеля от слънчев пух и гълъбов шепот ...

Свириш ме на петата струна на цигулка от сини кристали. Мелодия от новолунни ноти, изписани върху двулинието на сърдечния ни ритъм.

Прелитания в заскрежено алегро модерато нагоре по борови шишарки до протегнатите ръце на хълмчетата, галещи Нут, обтегнала над Геб тетивата на звездо-татуираното си тяло на връхчетата на двадесетина милиарда пръсти ...

Пропадания в мъглисто анданте до предверията на Озирис, вещаещ възкресение и вечен живот на дръзналите да надвият в любовна саможертва страха от собствената смърт, познали божествената благодат една душа да стъкмява огнищата в две тела.

Пулсации в сияещо алегро вивачисимо, изгубило координатните си представи, чертаещо зодиакална карта по дланта ти, кръсто-орисваща ме с всяко новолуние да се съносбъдваме все повече ... а всичко останало да е отражение на привидности, игра на полусенки за незрящи и забавление на палави лъкове от конски опашки с наивни четириструнни цигулки ...

... докато с гълъбов глас твоят лък ми нашепва лъчеструйните слова на Апостол Павел: „ ... Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.

... И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.”