автор: krasavitsa

Майка ми е голям песимист. Но ми се струва, че е по-голям реалист от баща ми, който пък е голям оптимист.

Дълго мислих кого от двамата да попитам за демокрацията. И реших, че от песимист ще науча повече, отколкото от оптимист. На кого ли от двамата се метнах, та да взема това решение? Както и да е. Тя ме изгледа внимателно, каза, че трябва да помисли и ще говорим утре.
Ето го разказът й от следващия ден, не знам защо, но си мисля, че няма да е последен.
- За да е по-кратко началото, ще използвам нещо като басня. Ще я запомниш лесно, пък после я осмисли – рече, и започна така:
- Демокрацията дойде.
Огледа се, тръгна в една посока, пък се върна. Пак се поогледа, избра друга посока. Тръгна натам, но се оказа, че тълпата, която я викаше и й махаше за поздрав, така се беше засилила срещу нея, че я блъснаха и тя падна. Изчака ги да преминат през нея като стадо биволи, надигна се, поизтупа се, и пак се огледа. От другата страна друга тълпа й махаше. Да, ама Демокрацията имаше вече опит и хукна да бяга. Беше набрала скорост, когато се спъна и се захлупи по лице.
Пън.
Седна Демокрацията на пъна и се замисли. Всъщност, съвсем не беше сигурно дали е пън, защото всичко се оказа не това, което е. Нито пък беше ясно дали след толкова падания Демокрацията можеше още да мисли.
Точно тогава аз минах покрай нея, погледнах я и не я поздравих...
Е, как да я поздравя, като изобщо не я познах, че била демокрация – засмя се мама и продължи:

- Мина време. Все я одумвахме – тя ли е, не е ли тя... и един ден ми се случи нещо.
Стоях в книжарницата с книга в ръце и по лицето ми се стичаха сълзи. Не, не четях любовен роман, бях във философския отдел, а не можех да сдържа сълзите си. Нямаше хора и след малко забелязах, че продавачката ме наблюдава учудено. Притесних се, извадих кърпичка и започнах да подсмърчам и кашлям, имитирайки настинка. Беше зима. Платих книгата и излязох бързо, наблизо нямаше кафене и затова седнах на някаква мръсна пейка и извадих лист и химикалка. Държах в ръцете си фундаментален философски труд, а в мен напираха едни странни думи, породени от радост, възхищение, от някаква неясна и неадресирана благодарност и кой знае още от какво. Опитвах се да ги сложа на хартията, но все излизаше нещо, което никак не ми се вързваше със ситуацията.
Познавах автора. Знаех, че зад тази книга стои една неописуема, неистова страст към науката, стоят жертви и компромиси, правени някога - за да не бъде унищожен, знаех за мъките, с които се бе справял, или по-скоро – несправял с битовите проблеми на семейството си, и бях свидетел на единствената му ненаситност в живота – да пише книгите си.
Работихме заедно няколко години. Вечно на бюрото си, скрит зад купища книги и неиздадени ръкописи, пишеше, без да е сигурен дали някога трудът му ще види бял свят и като че ли нямаше дом... не, колкото и патетично да звучи, но негов дом наистина беше науката.
След няколко неудовлетворяващи ме варианта и вече достатъчно замръзнала реших, че стига. Сложих в книгата изпомачканата бележка, каквато и да се беше получила, и отидох в института, на който той стана директор.
Изкачих старото тъмно стълбище към втория етаж, всичко наоколо беше овехтяло още повече, ех, наивни представи за големите светли коридори на науката, дадох книгата на секретарката с молба за автограф – когато успее - и отидох да се видя със старите си колеги.
След няколко минути тя ме извика, искал да ме види. Не го очаквах, не бях подготвена, но нямаше как. Когато влязох в кабинета, той стоеше пред отворения прозорец, с лице към зимния студ. Не се обърна веднага. А когато го направи, разбрах, че се опитва да скрие вълнението си.
Разговорът ни беше неловък, като никога. Аз се извинявах, че без да съм философ, си позволявам да хваля труда му, а той се измъкваше с въпроси за настоящата ми работа. Единственото ясно, което каза, беше, че все още никой от колегите не си е купил книгата му – била много скъпа за ниските им заплати. Криза във финансирането на науката. Затова още не е чул мнението им. Най-малко очаквал да го получи от мен, и е трогнат. Разделихме се с още по-неловка приятелска целувка (тук мама наблегна на “приятелска”).
Споменът за тази случка ме преследва дълго време. Радостта и възхищението си изказах, но смътното чувство на благодарност не ми даваше мира, все търсеше адресата си, и все не го намираше.
Наскоро осъзнах на кого трябва да благодаря.
На Демокрацията, каквато и да е засега.

Това ми разказа мъдрата ми майка. И ме остави да мисля още.