Кармата е понятие, което за православния християнин е чуждо и хвърля в ужас онези, които са ревностни на догмата. Но когато става дума за съдба, тогава обикновения християнин не е в конфликт със своите убеждения.
Най-често е роптанието към своята незавидна съдба. Дори Исус на Кръста възкликва: „Господи! Защо си ме изоставил?”
Човек е склонен да обвинява съседите, партиите, правителството, Европейския съюз и дори Бог за своето нещастие.
Но загледал ли се е той в себе си, за да открие корените на злото?
Виновен ли е наистина Бог за нещастията или сами сме си ги причинили? На тази тема е беседата на св.Василий Велики- „Беседа за това, че Бог не е противник на злото”
„Доколкото ние сме творение на благия Бог и сме във властта на Този, Който устройва всичко, което ни засяга - и важното, и маловажното, не може да претърпим нищо без Божията воля и ако нещо търпим, то не е вредно или не е такова, че да би могло да се промисли нещо по-добро.
Но пак не Бог е причина за злините в ада, а ние самите, защото начало и корен на греха е онова, което зависи от нас - нашата свобода. Възпирайки се от злото, бихме могли да не търпим никакво бедствие. Но доколкото сме уловени в грях от сластолюбието, можем ли да представим някакво благовидно доказателство, че не сме станали виновници за своите собствени горести?
Затова злото в собствен смисъл, т. е. грехът - най-точното му определение, - зависи от нас самите, понеже по нашата воля е да се предпазим от порок или да бъдем порочни. А от другите злини едни, като подвизите, са нужни, за да се покаже мъжество (например страданията на Иов); а други се изпращат като лекарство от грехове.
Но ще кажат: “Защо в самото ни устройство не е заложена безгрешност, така че да не можем да сгрешим, макар да бихме искали?” Затова, защото и ти не признаваш слугите си за добри, докато ги държиш свързани, а когато виждаш, че доброволно изпълняват пред тебе своите задължения. Затова и Богу е угодно не принуденото, но извършеното от добродетел. А добродетелта произлиза от добра воля, а не по необходимост. А добрата воля зависи от това, което е в нас; и което е в нас, то е свободно.”
Тоест- има изпитания житейски, които са пратени от Бога за прочистване на човешкия дух в стремежа му към Него. Има и злини, които сами сме си създали като грях.
Къде е свободата на човека? Неговата свобода е в това да направи своя избор към доброто и светлото или греховното и тъмното.И този избор да бъде доброволен, осмислен, от сърце.
Но ето някой ще възроптае, че е бил праведен, а има тежка съдба. Защо е така?
Нека си представим съдбата на един човек като бяла пластмасова пръчица за кафе. Той има свободата да направи пръчицата с повече бели или повече черни,греховни черти. И това е неговата свобода.
Но наред с това тази пръчица контактува с много и различно оцветени пръчици на семейството, рода, нацията и пр. Пръчицата контактува с бялото и черното на останалите пръчици по различен на брой контакти и площ. От площта и броя на контактите с останалите съдби-пръчици зависи изкуплението на единичната човешка съдба. В този смисъл човек изкупва в живота си също семейната, родовата, националната съдба в една или друга степен.
Така един „праведен” човек може да има тежка съдба за изкупление на общата съдба или пък като урок и прочистване на духа му към по-висока степен.
В други случаи един грешник не трупа тежка съдба, тъй като в момента неговата пръчица контактува с белите, негреховни части на останалите и така този му живот е за покой и размисъл.
Нещата стават още по-сложни, ако приемем източната идея за преражданията. Тогава дори изолирания дух ще контактува с различните си съдби в една или друга степен и ще изкупва един или друг грях от миналато.
В този смисъл звучи много съвременна представата от древногръцката митология за трите мойри, Богините на съдбата, които тъкат преплетените нишки-съдби на битието.
Искаме или не, ние сме свързани с останалите съдби на човечеството и от там произлиза неразбирането на собствената съдба, която не може да се разглежда отделно, защото е невъзможно.
Какво можем да направим тогава? Как да приемем житейските преврати на съдбата? Отговорът се крие в човешкия дух. Там е разковничето на онова, което ни свързва с Бог и което е наша изконна същност.
Нека изберем светлото и доброто като своя същност, колкото и трудно да е това. Нека творим доброта и градим себе си и света по един светъл и топъл начин, който можем да открием в сърцата си.
Това е толкова простия и толкова сложен призив на Отца да обичаме.