автор: valsebnica

Тя отвори сънливо очи. Денят беше прекрасен. Слътцето закачливо надничаше през прозореца и си играеше с къдриците й. Птичките приветстваха щастливо слънчевите лъчи със своите вълшебни песни.
Всичко беше толкова красиво, а тя се разплака. Разплака се, защото не можеше да се зарадва на прекрасният ден. На нея вече й беше чужда всяка радост. С големи усилия успя да стане от леглото и седна в своя инвалиден стол, който вече беше целият й живот. Една така нужна и неделима част от него, която я караше все още да се чувства личност. От момента, в който тя се парализира, живееше половин живот. Вече не можеше да се справя сама и все по-често имаше нужда от чужда помощ. А това бе твърде унизително за човек, който до скоро е можел да ходи. У дома тя беше почти напълно самостоятелна, но само у дома.
Преди се радваше на всеки слънчев ден. Посрещаше изгрева, гонеше немирните пепруди и изпращаше с усмивка слънцето. Сега беше затворник в собственият си дом. Успееше ли все пак да преодолее четирите стъпала, които я отделяха от света се изправяше пред една зла и враждебна улица, на която не можеше да рачита на себе си. Веднъж, само веднъж тя имаше глупостта да смята, че може да се справи сама с всичко и животът й удари жесток шамар. А тя искаше, просто искаше да отиде до пощата за да пусне едно писмо. Искаше да покаже на всички, но най-вече на себе си, че може да го направи самичка. Само че не можеше. Тя си спомни за своя пръв и последен жалък опит и се разплака.
И тогава беше такъв красив ден като днешния. Без да се замисли какво я очаква, се приготви и търпеливо изчака специализираният си транспорт. Когато видя, че я няма на улицата, шофьорът се намръщи и мърморейки я свали по стълбите и качи в колата. Но тя не се разочарова от неговото настроение. Той вечно мърмореше и винаги беше намръщен. Докато пътуваше от своя краен квартал до центъра тя си мислеше: „Не би трябвало да имам проблеми. Градът е адаптиран, тротоарите са скосени и има рампа на пощата. Ето че мога сама”. Но проблем имаше и то не един. Тази истина бе твърде болезнена за нея. Когато шофьорът я остави и замина, младата жена погледна света с усмивка и реши първо да се поразходи. Това беше лесно, защото не й се налагаше да пресича. Но щом реши, че вече е време да отиде до пощата се изправи лице в лице с първата трудност – едно шумно и много натоварено кръстовище. Вярно имаше рампа и сфетофар, но докато светеше зеленият цвят на светофара, тя щеше да стигне едва до средата на улицата. Това, обаче не я отчая. Напротив! Още повече я нахъса. Тя се сети за най-новата придобивка в нейният град. На централните подлези имаше асансьори, които девойката си мислеше, че може сама да използва. Щом стигна до тях разбра, че дори да се качи сама по рампата не може да влезе в асансьора без някой да й отвори вратата. Само че за нейна радост усложливи минувачи й отвориха вратата на слизане и качване. „До тук добре” си каза на ум и тръгна към пощата. От целта я делеше само едно, единствено кръстовище, което се оказа цял препъни камък. Тук движението не беше натоварено, но за сметка на това тротоара беше скосен неправилно и ако тя сама се опиташе да слезе по рампата неминуемо щеше да се окаже на земята. Очите на младата жена се насълзиха. Не й ситгаше това, ами ненадейно видя стръмната рампа, която водеше до пощата. По тази рампа тя нямаше да може сама да се качи и това окончателно смаза нейното самочувствие и тя се разплака. Сълзите се стичаках по красивото й лице, а любопитните минувачи я гледаха така, сакъш беше някаква скъпа атракция. Е, имаше и такива, които се опитаха да й помогнат, само че незнаеха как. Спираха се и се опитваха да подкарат инвалидната количка, но от страх или от нещо друго бързо се отказваха и отминаваха. И така в продължение на два часа. И докато тя си мислеше, че е по-добре земята да се отвори и да я погълне, при нея спря едно младо момиче почти на нейната възраст, което й предложи помоща си. То също не знаеше как, но страшно много искаше да направи добро. „Кажи ми какво да направя и ще ти помогна” каза то без капчица страх в гласа си. Но и то се страхуваше много. Страхуваше се да не би случайно да изтърве количката и да й навреди. Ала следвайки нейните инструкции момичето видя, че не е чак толкова страшно. Следвайки напътствията на младата жена, момичето успя и да я качи по рампата в пощата. Дори й помогна да купи марка за писмото си, тъй като се оказа, че гишето е твърде високо за човек в инвалидна количка. Тя беше толкова щастлива. Усмихнатото лица на този Ангел, пратен и сякъш от Господ, я накараха да поиска адреса и телефона на момичето, зящото то я приемаше такава, каквато е въпреки недъга й. Оказа се дори, че двете живеят в един и същи квартал. Какво ли правеше сега това момиче? Не беше го виждала от тогава.
Телефонният звън я върна в реалността и тя избърса сълзите си. Познатият топъл глас на това същото момиче, което й помогна тогава я канеше на кафе. Тя прие с усмивка и отново се разплака. Този път от щастие! Баща й тъкмо се беше върнал за малко в къщи и й помогна за стълбите. А после... После тя беше най-щастливият човек на Земята! Двете с момичето подгониха пеперудите в парка, пиха кафе и когато последните слънчеви лъчи угаснаха в тъмнината, двете нови приятелки тръгнаха към дома. Този ден сложи началото на едно силно и истинско приятелство. Беше толкова хубаво! Толкова хубаво! Защото тя се семееше отново и отново имаше сили за живот!
Вечерта, когато си легна щастлива за първи път от толкова много време на сам, си мислеше: „ Аз имах шанса да срещна едно момиче, което ми помогна. Но какво щях да правя ако не го бях срещнала? Ами другите хора като мен, които живеят между четири стени? Не! Те не трябва да са изолирани! Аз ще се боря за тяхната интеграция в обществото! Защото има много добри хора, които ако бъдат обучени ще могата да помагат на хора като нас”! Това си мислеше тя докато заспиваше. А сърцето й тупкаше щастливо и сякъш пееше: „Още има доброта по Земята! Още има доброта”!