автор: apollyn

Обичах те. Обичах те с първия си дъх, защото ти бе отреден за мен. Бе първият ми сън, заключен някъде дълбоко в мен. Ти бе първата ми сълза на безсилие и болка, първото ми огорчение и първото ми щастие.

В тишината на опустелите ми мисли преследват се картини. В безумен бяг те следват неизречени молитви. И в мъртвите ми устни се блъскат думи. Не мога да ги уловя. Удрят се в зъбите ми и ми причиняват главоболие.
Разтварям мислено пръсти и се вглеждам в тях. Липсваш ми. Липсва ми топлината, която единствено ти можеше да ми дадеш тогава. Тази топлина, която успяваше да сгрее измръзнала ми душа и да спре треперенето и сълзите ми. Знаеш ли… Ти бе само ефимерен образ- мечта. И още си такъв. Не си с едно лице, защото си надянал хиляди човешки маски. Има те тук, има те там, има те за някоя друга на този свят. И аз ще те обичам. Винаги… С всичките ти лица, с всичките ти очи. Винаги… И ти ще си останеш моята мечта, която като тежък плод ще огъва клоните на непосаденото ми щастие, за да остане навеки неоткъсната.
Обичах те. Обичах те с първия си дъх, защото ти бе отреден за мен. Бе първият ми сън, заключен някъде дълбоко в мен. Ти бе първата ми сълза на безсилие и болка, първото ми огорчение и първото ми щастие. Обичах те в онзи летен дъжд, който отми името ти от спомените на всичко, което ни заобикаля, за да го запечата с кристално ярки цветове вътре в мен. Обичах всеки звук от името ти, обичах диханието ти, обичах всяка прашинка в косите ти. Обичах те… Повече от всичко на света. И се отрекох от теб. Превърнах те в спомен, в иден блян и те скътах в сърцето си.
Обичам те. Сега, когато носиш името на другия и неговия вкус. Ти още си там. В съня ми, в мечтите ми. Моят сън, моята мечта. Ти, пречупен през хилядите призми на мъртвите ми възприятия. Яростно блъсках с юмруци по теб, опитвах да те разбия, да те изтръгна от себе си. И с всяка следваща сълза все повече те обиквах. Обичам те. Обичам утрото в очите ти, надеждата, че "утре" има и в отиващото си "днес" аз не съм просто спомен. Мечтая те, бленувам те. И за сетен път аз се отричам от теб, с вярата, че твоето щастие не е и мое, с вярата, че някъде другаде си надянал нова маска, която да ме приюти в прегръдките си и да ме сгрее.
Ще те обичам. До края на дните си. Ще те обичам и в следващия си живот. Ще те търся, ще жадувам устните ти и болката от съприкосновението с теб. Моят сън, моята мечта. И като слънце всеки път ще изгряваш над мрака ми, за да ми дариш краткотраен ден, в който да повярвам за пореден път, че светлината не е мъртва завинаги. И аз ще вярвам, ще редя негласни молитви да не те изгубя никога. А ти ще си там и ще търсиш другата, за да не видиш, че нейното лице- това съм аз…