автор: PLACEBO

"Разхождам възрастни хора по Коледните празници. Мобилен телефон..."
Нямаше как тази малка обява да не й се изпречи пред очите и да не я види. Беше единствената малка обява в рубрика "Други". В предпразничния брой на вестника.
Изпита любопитство от една страна, от друга бързо пресметна - колко добре, че я прочете! И без това се чудеше как да остави възрастната си майка сама за трите дена по Коледа и да замине с приятели от студентските години. Бяха я поканили на ски. Ужасно силно й се искаше да покара ски, да погледа белотата, да послуша тишината. Само три дни!
Тези мисли съвсем я убедиха да запише мобилния телефон от обявата.
И да се обади.
Включи се телефонен секретар.
Един приятен мъжки глас, но звучащ вяло и тъжно, я прикани да остави телефон за обратна връзка, по възможност стационарен.
Изслуша телефонния секретар на гласовата поща и затвори. Малко се разочарова, хем беше пусната обява, хем не отговаряха!
Бялата писта отново се намести удобно в съзнанието й. Ех, как нямаше на кой да разчита за майка си! Грижеше се сама за нея, брат й отдавна живееше в Канада със семейството си. Тя остана сама, с болната им майка. Децата й бяха големи, и дъщеря й, и синът й, бяха в чужбина от няколко години. Беше се разделила със съпруга си. Майка й се обслужваше сама в къщи, но за ежедневните разходки й трябваше придружител. Често тя молеше някоя съседка да я придружи на разходката за час-два из улиците. Самата тя, когато можеше да се измъкне от работа, я разхождаше в кварталната градинка.
Връзката им беше много силна. Възрастната жена изживяваше липсата на сина си, на внуците си. Както и че е абсолютна жертва на дъщеря си. Стараеше се да прави всичко сама и да я улеснява максимално. И се молеше на Бог да срещне подходящ мъж, с който да завърже някакви отношения.
"Господи, нали по Коледа стават чудеса! Моля те, нека Павлина срещне някой мъж в живота си! Моля те! Моля те! Направи така, че аз да си отида от този свят и да освободя пътя й!"
Отдавна се молеше на Бог да прибере душата й. Ала явно не беше настъпил моментът. Бог знаеше кога и какво да направи. Тя, атеистката, откакто мина през болничния ад, вярваше в Бог. Вярваше в силата на молитвата, и знаеше, че Бог винаги чува горещите молитви на чистите сърца. И особено майчините молитви!
Павлина посегна пак към мобилния си телефон. Отново гласова поща! Изслуша мъжкия глас, като че ли долови самота и тревожност в този глас. Остави стационарния си телефон. И прибави: "Моля Ви, обадете ми се при всички случаи, дори и да не можете да откликнете на моята нужда! Павлина Радославова."
- Мамо, открих една обява - разхождат възрастни хора по време на празниците! Оставих съобщение!
- Павле, казах ти - заминавай и не ме мисли мен! - така й се искаше дъщеря й да замине и да я остави сама! Какво от това, че нямаше да излезне цели три дни! Щеше да се справи, само тя да изкара хубаво и да си достави малко наслада на ските!
- Не, недей така да ми говориш, мамо! Знаеш, че няма да съм спокойна! - ако не намереше човек за тези три дни, просто щеше да си остане в къщи. В края на краищата, най-важното нещо в живота й, бе майка й. "А аз къде съм?" се обади някъде из дълбините на душата й Аз-а й. Павлина просто не му даваше думата. Отдавна не му обръщаше внимание.

***
Радослав беше отчаян. Какво от това, като наближаваше Коледа? Той щеше да бъде сам! Сам! Беше се предал изцяло на чувството си за вина. Може би, ако беше разходил баща си следобеда, преди да почине... Не, той не почина, защото не го разходи! Просто му беше дошло времето... Но как можеше да си прости, че не откликна на молбата му - човекът просто искаше да го разходи по стълбището, беше студено навън и нямаше другаде къде, освен по стълбите да го раздвижи! Той му отсече: "По-късно!"
По-късно... не дойде никога повече! По-късно намери баща си починал, със странен израз на лицето - някак си учуден, но и заинтригуван. Горкият! Как само се страхуваше от смъртта...
Нямаше вече никой близък до себе си. Щеше да изкара Бъдни вечер сам, той и самотата му, най-вярната му любовница!
Чувството му за вина не го остави на мира и Радослав реши да пусне тази малка обява във вестника. Може би някой се нуждаеше от подобна услуга. Дали щеше да изкупи вината си така? Едва ли!
Човек никога не може да бъде сигурен за нищо - нито какво го очаква, нито как ще реагира.
Незнайно защо, този, преди весел и позитивно настроен към живота мъж, сега се бе предал на песимизма и позволи на най-мрачните мисли да го обладаят. Забрави всичко за миг, и си се представи как слага край на живота си. Дори не отхвърли мисълта.
Остави мобилния си на телефонен секретар. Досега, от цял милионен град, никой не го потърси, никой нямаше нужда от него!
Седна на дивана и започна да рови из кутията с лекарства. Можеше да ги изпие всичките накуп. Отново не спря мисълта си.
Мобилният му телефон звънна и някой, който го търсеше, затвори. Не остави съобщение.
Това усили меланхолията му, тъгата му, и затвърди мисълта, че светът няма нужда повече от него.
Започна да отделя лекарствата на купчинки. Въпреки, че нямаше смисъл. Щеше да ги изпие всичките, и нямаше значение как ще са разделени лекарствата. Щяха да отидат в корема му, и там да свършат работата си. Дали щеше да се мъчи?!
Мобилният му телефон отново звънна. Получи се индикация, че някой е оставил съобщение. Вместо да го зарадва, този факт го натъжи още повече, и го накара окончателно да вземе решение да сложи край на живота си.
Един глас обаче му подшушна в главата, че винаги може да изпие наведнъж хапчетата. По-добре е първо да чуе кой му е оставил съобщение. Да, самоуспокои се той. Ще чуе съобщението и веднага после ще изпие спасителната доза. Щеше да спаси душата си от мъката да живее сам с вината си.
Прослуша пощенската си кутия. Мелодичността на женския глас не го трогна ни за миг. Изслуша съобщението. Почти беше готов да затвори, след като чу целия запис. Нещо му направи впечатление, но отначало не успя да съобрази какво. Купчинките хапчета се открояваха пред него, цветни и весели. Горките лекарства! Ако знаеха, че няма да изпълнят предназначението си да лекуват...
Радослав отиде до кухнята да си сипе вода. Беше твърдо убеден да приключи веднъж завинаги с живота си. Върна се в хола, и седна пред хапчетата. Отново онзи глас му пошепна да чуе отново съобщението, което му бяха оставили.
"Добър ден! Обаждам се по повод обявата ви, че разхождате възрастни хора по Коледните празници. Ето стационарният ми телефон... Моля Ви, обадете ми се при всички случаи, дори и да не можете да откликнете на моята нужда! Павлина Радославова."
Павлина Радославова!!!
Това беше нещото, което подсъзнателно му е направило впечатление! Обърнатото име - той се казваше Радослав Павлов!
Хвана се като удавник за сламка за това съвпадение! Не заради мелодичния женски глас, нито пък заради факта, че го бяха потърсили по обявата.
"Хапчетата ще почакат" - помисли той.
Отиде до стационарния и набра оставения номер.
На третото позвъняване оттатък вдигнаха:
- Да, моля! - не беше същият глас от съобщението, но и този беше мелодичен, но, някак си, по-улегнал.
- Добър ден! Търсили сте ме по повод обявата ми, че разхождам възрастни хора!
- Дааааа, здравейте! Дъщеря ми ви позвъни. Но тя излезе до магазина. Благодаря ви, че се обадихте! - майката на Павлина като картечница започна да реди думите. - Дъщеря ми прочела във вестника, че разхождате възрастни хора. За мен става дума!
Направи кратка пауза, през която се надяваше от другата страна да я попитат поне колко е годишна. Но там мълчаха.
- Алоооо?
- Да, госпожо, слушам ви!
Радослав слушаше и си припомняше благия глас на майка си и годините, когато семейството им празнуваше Коледа. Стана му уютно в душата. Сега като че ли слушаше майка си. Прииска му се да отиде веднага до тази жена и да си поговори с нея, като с майка. Записа с охота адреса. Обеща след един час да бъде там.

Оттук нататък всичко се разви като на филмова лента!

Павлина и Радослав се влюбиха от пръв поглед. Така или иначе, тя не замина на ски, за да изкарат тримата Коледните празници. Че и Нова Година. Майка й прие Радослав толкова радушно и бързо изгони чувството му за вина по повод смъртта на баща му. Той беше, меко казано, шашнат от неочакваното развитие на историята на своето отравяне.

Вече знаеше, че само Бог се разпорежда с живота ни, и единствено положителните ни мисли, силните желания и любовта ни правят чудесата.

Чудесата по време на Коледа.


Евгения Маринчева
декември 2007