автор: Lilavata

Една мелодия краде от думите бездруго оредели
като зъби на увяхваща мома.
Остават само голите венци от чувства
зад бледнеещи пресъхнали уста...
И същите тези уста замислено отронват
скрити мисли, а мислите пораждат трепетта.
Посяга старата мома към канчето с компот от вишни,
накисва своите венци във сладко-кисел сок
и мисли...
"Да можех мойте устни на часа
със вишнева руменина да напоя,
да бъдат пивки и красиви
да бъдат чувствени и диви..."
Подир един отронен зъб-мънисто,
подир поредната въздишка
тя става и наплесква тонове червило
на тънките си бърни.
Мелодията спира да кънти
от стария магнетофон...
Прелива този ретро-фон
в печална есенна картина.
А нашата беззъба прима, набелена, начервена,
заучено опечалена
от вехтия си дом излиза,
и вехто крачи
като стар шансон.
И само нейните червени устни,
камуфлажа на беззъбата и същност
придават цвят на сивия и имидж.
Уви, и той е демоде.
И нейния маниер параден,
и начина по който поздравява
новодошлите си съседи
по пътя си познат...
"Къде отивате съседи, наконтени като за бал?"
Един ерген без зъби, като нея,
бил богу дух предал...