автор: Jantra

В нощта срещу Коледа Бог ми каза:

- Едничкото, което ти давам , е една свещичка за твоята нощ. Другите побързаха да отнесат любовта и радостта. На теб съм оставил свещичката на дълга и ти ще живееш под мекото й сияние. Тя няма да гали сърцето ти, както любовта милва сърцата на тези, които си отидоха с нея. Нито ще отлети от ръцете ти, както птицата на радостта, когато е преситена. Восъкът, който я подхранва, ще се топи от съчувствието към слабия, но ще се възражда от справедливия гняв към алчността и високомерието на недостойния. Понякога ще усещаш сърцето си болезнено и кухо, като луната, която иска да залезе, ала нощта не я пуска от прегръдките си. Но утрото настъпва… Спокойното сияние на твоята свещичка ще блика от очите ти и тези, чиито устни ухаят на вино и страст, ще се питат: “От какво са лъчите, галещи раменете й, и как така я позлатяват, без да я хвърлят в треска?”
Под светлината на тази свещичка ще четеш ти пламенните слова, родени от гнева и изцелението на хората, и само за теб те ще имат особен смисъл. Ще слушаш музиката на цигулките и вгледаш ли се в лицата на другите, които я слушат, ще узнаеш, че я чувстваш и се наслаждаваш по-пълно от тях. Когато фанатикът, заслепен от своята вяра, ти заговори, той ще открие в очите ти нежната повърхност на езеро, което не познава бурите на екстаза, а само лекия полъх на смирението.
И когато се спуснат големи човешки беди, и хората загубят своето злато, любимите си или славата – техните мимолетни светилници – единствено тогава ще разберат, че ти си оставаш богата, защото с празните си ръце, опустушения си дом, напуснатите прегръдки, лицето ти ще бъде окъпано от светлината на твоята свещичка…И ще изпитат срам, че са ти предлагали своето щастие. Защото “...Един и същи пламък и мрака прогонва, и изгаря...”