автор: gorski

Утре се навършват 209 години от рождението на Мицкевич.


Великият полски поет Адам Мицкевич (1798 – 1855) е известен у нас най-вече с епическата поема „Пан Тадеуш”. Но неговата любовна лирика е почти непозната за съвременния български читател. Поетът романтик е оставил бисери, посветени на това общочовешко чувство. Времето може да заличи спомените за войни, революции, национални борби от далечното минало, но любовната страст, възпята от гениален поет, остава в художествената съкровищница на човечеството. Защото подобни любовни терзания и възторзи и днес изпитват всички, макар да ги изразяват по друг начин. В епохата на романтизма любовта е намирала възвишен израз.
Младият изгнаник посвещава първото си любовно стихотворение на Марила, с която ще се раздели завинаги. Заточен в Одеса, той написва цикъл сонети, в които се явяват образи и на други жени, но сянката на първата му любима ще го преследва навсякъде и всякога.
Поетът има нерадостна съдба: отдава целия си живот на борбата за национално освобождение на своя народ, но не го доживява. Не намира щастие и в интимния си живот:

Рукнаха сълзите чисти, сребристи,
плача за детството дивно, невинно,
за младостта извисена, ранена,
за мъжество, идеали, провали;
рукнаха сълзите чисти, сребристи.




НА М...


Стихотворението е написано през 1823 г.


“Не искам да те видя!...” Слушам, но си строга.
“Напусни сърцето!...” С това се съгласявам.
“И спомените също!...” Не, това не мога:
за спомените няма никога забрава.

Когато отдалече тъмна сянка ляга,
печалният й кръг широко се разстила...
Така и моят образ, щом далеч избяга,
със траур ще покрие паметта ти, мила.

Навсякъде, където със тебе аз съм плакал,
изпращал съм деня, посрещал съм зората,
ще бъда с тебе пак, отново ще те чакам,
че съм оставил там частица от душата.

В самотен ден, когато в гостната поспреш ти
и арфата докоснеш със дланта си бяла,
ще си припомниш, знам: при кратките ни срещи
ей тази стара песен нему аз съм пяла.

Когато шах играеш и в капан е царят,
преди да продължиш, ще си помислиш бледна:
О, Боже мой, та тези ходове повтарят
играта с него, да – играта ни последна.

На някой бал, когато танците са спрели,
преди да вдигне пълна чаша домакинът,
за мене ще се сетиш: в зимните недели
седяхме с него там, до топлата камина.

В роман ще прочетеш, след тъжната интрига,
как влюбени души си тръгват разделени.
И ще помислиш над затворената книга:
не беше ли така със него и със мене?

Щом авторът отново в действието сложно
накрая събере ги – въздъхнала горчиво,
ще попиташ ти: не беше ли възможно
и нашият роман да свърши тъй щастливо?

И мълния ще блесне в крушата ви суха,
градината за миг в нощта ще очертае
и бухал в дървесата с болка ще избуха,
а ти ще мислиш, че душата ми това е.

И тъй навред, където с тебе аз съм плакал,
изпращал съм деня, посрещал съм зората,
ще бъда с тебе пак, отново ще те чакам,
че съм оставил там частица от душата.

Превод: Иван Вълев