В мълчаливото лято
на високото слънцестоене
и в тъжната сянка
на есенни птичи крила,
стисках в шепи душата,
изправена, че на колене
пред надеждата само
като в храм на Христос съм била.
Но догарят в очите ми
двете запалени свещи.
И когато от мрака
дочуя отвъдния зов,
ще заплаче със восъчни сълзи
мечтата безгрешна,
недочакала своя
рождественски миг с благослов.
А часовника свой
ще навие лъжливото време
и ще търси сърце
за гнездо на добрата мечта.
От небесния ъгъл
тя ще гледа света уморена,
но останала жива
след мен. Победила смъртта.