автор: nikolai4o

Пиша стих, съвършен, като вечност.
Пия го. Превръщам нарочно във гледчер.
Изрисувам го дума по дума. Без дъх.
Крада го. Извайвам крилете му с кръв.
Вечер, пишейки, псувам луната по обич.
Сутрин мразя снега, /непростимо е чист/.
Пристрастен към живота, умирам от жажда.
Пия в шепите страст, а с трохите преяждам.
Викам по лудите, на луд да приличам.
Чуждите стихове, насън тайно сричам.
Денят ми е бесен, като секс и отрова.
Нощта, по-нежна от черна прокоба.
Със изгрева паля искрици надежда.
Зареждам, записвам, сетне поглеждам
/през рамо/
Едва до средата съм. На първата / ‘почвам /
от три, невидими строфи - едно многоточие.
Вмъкнат, почти, между думите, жив съм.
Отвсякога повече, очите ми /слепите/ виждат.
Рождество е! Изтъкавам молитва за спомен.
Храм е! Причастие ... само тук съм спокоен ...