автор: kir4ote

Къде си, Любима? Дали не си е малкият
Рай, поливаш цветята, гледащи към теб
както пеленаче гледа гърдата на майка си.


Или си в покоите си, където олтарът
на Добродетелтта е сложен в твоя чест
и където жертваш моето сърце и душа...

Или си сред книгите, търсеща човешкото знание,
въпреки, че си надарена с небесна мъдрост.

О, Другарко на моята Душа, къде си?
Дали не се молиш в храма? Или търсиш природата
в полето, раят на мечтите.

Или си в колибите на страдащите, лекуваща
разбитите сърца със сладостта на душата си,
пълниш ръцете им със щедростта си.

Ти си Божията душа навсякъде!
Ти си силна като вековете!

Имаш ли спомен за денят, в който се срещнахме,
как ореола на душата ти ни заобиколи
и Ангелите на Любовта пееха над нас
за възхвала на душите ни...

Спомняш ли си как седяхме в сянката на клоните
защитавайки се от Светът,
както ребрата пазят свещенните тайни на сърцето.

Спомняш ли си пътеките и горите, котито прекосихме
с ръце вплетени една в друга,
защитавай ки се един с друг...

Спомняш ли си часът когато трябваше да си кажем "Сбогом!"
Целувката, която остави на устните ми...
Тази целувка ме научи, че свързването на устни в любов
разкрива небесни тайни, който езикът не може да изговори...

Тази целувка беше въведение към Велик дъх,
дъхът превърнал пръстта в човек...

Този дъх ме отведе в един духовен свят,
обявявайки славата на моята душа
и там аз ще се обезсмъртя докато не се срещнем отново.

Аз си спомням как те целувах,
сълзите ти се стичаха по бузите и ти казах:
"Замните ни тела може да са разделени, обречени
да живеят отделени едно от друго..."

"Но душите ни остават свързани чрез ръцете на Любовта,
докато не дойде Смъртта и те не се обединят отново в Една Вечна Душа... "

Върви, Любима, аз няма да те спирам
няма да отнемат чашата на сладкия живот...
А колкото до моите празни ръце, любовта ми към теб
ще ми прави компания...

Къде си мое друго Аз? Дали си будна
в тишината на нощта? Нека чистия бриз довее
до теб всеки удар на сърцето и обичта ми...

Дали милваш моят образ в паметта си?
Този образ носен тъй дълго от мен,
защото скръбта ме покри със сянката на нашето минало...

Пресушиха се очите заслепени от твоята красота,
изсъхнаха устните пламтящи от целувките ти...

Къде си, Любима? Чиваш ли моят вик отвъд Океана?
Разбираш ли моята нужда? Знаеш ли за големината на търпението ми?

Има ли във въздуха някакъв дух да ти предаде умиращият ми дъх...
Има ли някаква небесна връзка по която да предам молбата си до теб...

Къде си, Любима Звезда? Тъмнината на живота
ме прикова за земята, тъгата ме завладя...

Пусни усмивката си във въздуха, тя ще стигне до мен и ще ме съживи!
Издишай своя аромат, той ще стигне до мен и ще ме поддържа!

Къде си, Скъпа Моя?
О, колко Велика е Любовта!
И колко малък съм аз!