автор: phillipsworn

Кажи ми, няма да издам
на другиго, че вярваш във доброто.
Аз единствен ще го знам
и между двама ни ще си остане.
Имам план за нас двамина.
Светът прогнил от зло ще е,
щом мене е родина.
От помощ нямам нужда, само злото –
приятел верен, чака да го пусна.
Веригата опъва, ще се спусне,
разкопчея ли я, щом подуши
ръкавицата ти, ще си спомни
как разхожда го със мен
и посреднощ се стряскаш
от хъхрещия приближаващ млясък.
Полусънно чувство напоследък
малко те съмнява,
но с разум се тешиш,
че сигурно си само ти,
и ти си – ха, успях!
Наивност заразих
със зло и страх.

Ти ли си, събуди ме,
сънувах
приказни великолепия,
щом вече ме събуди,
изведи ме да търсим дракони
по кривите гърбици на хълмищата,
къщиците
да се малеят зад гърба ни с
жалка сигурност;
каква ли сигурност щом
довлечем с нас
дракон и разтракаме
с ръбести шишарки мракове
от гори и дупки и разхвърчим в
очите на селяните пещерните
прилепи и щом слепим
общия им стреснат разсъдък
в пресъхналото гърло на жадната
за кръв августовска вечер;
тръгвай вече,
аз ще те настигна само да
смигна с болна и с на вятър
кървясала луна през без листа
вече останалите
овошки по дворовете. Ще смигна,
ще се втренча в уловените
в болезнена като буца хипноза
очи по дворовете,
а щом засънуват те,
че яките им зидове се сриват,
ще раззинем до несвяст
зловонната паст
на нашия дракон. Да
не чакаме повече! Жад
за месо и ужас ме е
вече опила!

Мила,
от твоя сън и план
за разкоша на едно такова наше
владение нощно
съм вдъхновен и окрилен!
Кажи ми още